Дете на прага: Историята на една майка и едно изоставено момче

– Кой оставя бебе посред нощ на чужд праг? – гласът ми трепереше, докато държах вързопчето, увито в избеляло одеяло. Беше студена мартенска утрин в Пловдив, 1984 година. Съседката ми, леля Станка, стоеше до мен с ръце на кръста и клатеше глава.

– Господи, Лидия, какво ще правиш сега? – попита тя, а очите ѝ шареха между мен и малкото личице.

Не знаех. Сърцето ми биеше лудо. Бях сама – мъжът ми ме беше напуснал преди две години, а дъщеря ми учеше в София. Работех като медицинска сестра в болницата „Св. Георги“, но не бях подготвена за това. Въпреки всичко, не можех да оставя това дете на произвола.

Влязох вътре, затворих вратата и седнах на дивана с бебето в ръце. Погледнах го – беше момче, с тъмни очи и пухкави бузки. Заплака тихо. Прегърнах го и усетих как сълзите ми се стичат по лицето.

– Ще те нарека Виктор – прошепнах. – Защото си борец още от първия си ден.

Първите дни бяха кошмарни. Не спях, не ядях, страхувах се от социалните служби. Знаех, че ако разберат, ще го вземат. Но не можех да позволя това. Станах майка за втори път – този път по избор, не по кръв.

Минаха седмици. Съседите започнаха да шушукат:

– Лидия пак се е забъркала в нещо…
– Чу ли, че гледа чуждо дете?

Майка ми дойде от село и ме погледна строго:

– Лидке, ти луда ли си? Как ще гледаш още едно дете сама? Хората ще говорят!

– Нека говорят – отвърнах. – Това дете има нужда от мен.

Виктор растеше бързо. Беше умно и любопитно момче. Първите му думи бяха „мамо“ и „обичам“. Всяка вечер му четях приказки и му разказвах за баща му – измислях истории за смели моряци и далечни земи. Не знаех нищо за истинските му родители. Понякога се питах коя жена е оставила това дете на моя праг и защо.

Когато Виктор тръгна на училище, започнаха истинските трудности. Децата го дразнеха:

– Ти не си истинският син на Лидия!
– Теб са те изоставили!

Виктор се прибираше разплакан:

– Мамо, защо ме нямаше в корема ти?

Прегръщах го силно:

– Защото сърцето ми беше празно и ти го изпълни с любов.

С годините конфликтите се задълбочиха. Дъщеря ми Мария не можеше да приеме Виктор като брат:

– Той не ни е роднина! Защо харчиш всичко за него?

– Защото е мой син! – изкрещях една вечер, когато Виктор беше болен, а Мария отказваше да помогне.

Семейството ни беше разделено – аз между двете си деца, Мария между ревността и обичта, Виктор между благодарността и болката от отхвърлянето.

Виктор завърши с отличие. Записа медицина в София – искаше да стане лекар като мен. Помня как стоях на гарата, когато заминаваше:

– Мамо, благодаря ти за всичко. Ако не беше ти…

– Ако не беше ти, аз нямаше да съм майка – отвърнах през сълзи.

Годините минаваха. Виктор стана уважаван лекар в Пловдив. Всяка неделя идваше у дома с торба плодове и цветя:

– Мамо, как си? Не забравяй да си пиеш лекарствата!

Мария замина за чужбина. Рядко се обаждаше. Понякога усещах празнина между нас – сякаш Виктор беше запълнил мястото ѝ, но никога напълно.

Една вечер седяхме с Виктор на терасата. Гледахме светлините на града.

– Мамо, мислиш ли понякога за жената, която ме е оставила?

Замълчах дълго.

– Мисля… Понякога ѝ се сърдя, понякога ѝ благодаря. Ако не беше тя, нямаше да те имам.

Виктор хвана ръката ми:

– Ти си моята майка. Само ти.

Сега съм стара жена. Често се връщам към онази сутрин преди четиридесет години. Питам се дали постъпих правилно – дали дадох достатъчно любов и сигурност на Виктор; дали не нараних Мария; дали можех да бъда по-добра майка.

Но когато Виктор ме прегръща и казва: „Обичам те, мамо“, знам, че всичко си е струвало.

А вие какво бихте направили? Дали кръвната връзка е по-силна от тази на сърцето?