Днес ще стана баба — границата между майчината любов и свободата на детето ми

— Мамо, не идвай с мен. Искам да съм сама с Иво тази нощ. — Гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше, но беше твърд. Стоях в коридора, стиснала чантичката с дрехи за родилното, и усещах как светът ми се разпада. Беше три през нощта, а навън валеше ситен дъжд.

— Но, Мария, аз… — думите заседнаха в гърлото ми. Откакто я родих преди двадесет и шест години в същата тази болница, не бях пропуснала нито един важен момент от живота ѝ. Как така сега не ме искаше до себе си?

— Мамо, моля те. — Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме е карал да отстъпя. — Ще ти се обадя веднага щом всичко свърши.

Вратата се затвори зад нея и Иво, зет ми, хвана ръката ѝ. Останах сама в тъмния коридор, слушайки ехото на стъпките им. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми се бореха две чувства — гордост и болка.

Върнах се у дома. Апартаментът беше тих, само часовникът тиктакаше безмилостно. Седнах на дивана и взех телефона в ръка. Исках да ѝ пиша, да ѝ кажа колко я обичам, колко се страхувам за нея… Но не го направих. Спомних си как майка ми ме беше държала за ръка, когато раждах Мария. Тогава се ядосвах, че не ме оставя да дишам сама. Дали сега историята се повтаряше?

— Какво правиш тук сама? — Гласът на съпруга ми, Георги, ме извади от мислите ми. Той току-що се беше прибрал от нощна смяна.

— Мария не искаше да съм с нея… — прошепнах.

Той седна до мен и ме прегърна.

— Време е да ѝ дадем свобода. Тя вече е жена.

— Но аз съм ѝ майка! — извиках през сълзи. — Как да спра да се тревожа? Как да спра да я обичам така силно?

Георги въздъхна тежко.

— Не можеш да спреш да я обичаш. Но можеш да ѝ покажеш доверие.

Седяхме мълчаливо до сутринта. Телефонът мълчеше. Всяка минута беше като час. В главата ми се въртяха спомени — първият ѝ учебен ден, първата ѝ любов, първият път когато плака заради приятелка… Винаги бях до нея. А сега?

Към осем сутринта телефонът иззвъня. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Мамо! Родих момченце! Всичко е наред! — Гласът ѝ беше уморен, но щастлив.

— О, Мария! — извиках през сълзи. — Обичам те!

— И аз те обичам, мамо… Но трябваше да го направя сама.

Затворих телефона и се разплаках още по-силно. Георги ме прегърна отново.

— Виждаш ли? Тя вече е майка. Ти си баба.

Денят мина в трескава подготовка — купих цветя, балони, приготвих любимата ѝ супа. Когато най-накрая отидохме в болницата, Мария ме посрещна с усмивка и уморени очи.

— Благодаря ти, че ме остави сама тази нощ — прошепна тя, докато държеше бебето в ръце.

Погледнах я — толкова пораснала, толкова силна. В този момент разбрах: любовта на майката не е в това да държи детето си за ръка през целия път, а да го пусне да върви само, когато дойде време.

Вечерта седях на балкона и гледах светлините на София. В главата ми звучеше въпросът: „Дали някога ще спра да бъда майка така, както бях досега? Или просто ще се науча да обичам по нов начин?“

Кажете ми — кога разбрахте, че трябва да пуснете детето си? Как се справихте с тази болка?