Домът, който не споделяме: Историята на една дъщеря и баща ѝ

— Не мога повече така, Виктория! — гласът на баща ми, Марко, отекна в коридора, докато държеше в ръка стария ключ от апартамента. — Не съм просяк, не съм бездомен! Това е и моят дом!

Стоях срещу него, стиснала чантата си, а сърцето ми биеше лудо. Беше късен октомврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в „Люлин“. Майка ми почина преди три месеца, а оттогава всичко се разпадна. Наследството ни раздели повече, отколкото смъртта ѝ.

— Татко, не казвам, че не е твой дом — прошепнах, но думите ми увиснаха между нас като студен въздух. — Просто… имам нужда от пространство. Имам нужда да се почувствам у дома си.

Той се засмя горчиво:

— Пространство? Аз съм ти баща! Тук съм живял цял живот! Как можеш да ме изгониш?

В този момент си спомних как майка ми винаги ни караше да се прегръщаме след скандал. Сега нямаше кой да ни помири. Бяхме само двама души, останали в един апартамент, който вече не беше дом.

След погребението адвокатката на майка ми ни събра. Оказа се, че апартаментът е на мое име — майка ми го беше прехвърлила тайно преди години. Баща ми не можа да го приеме. Оттогава всеки ден беше битка: кой има право да остане, кой трябва да си тръгне.

— Виктория, ти си млада — каза ми веднъж леля Катя по телефона. — Наеми си нещо с приятели. Остави баща ти на спокойствие.

Но аз не исках да напускам единствения дом, който познавах. Не исках и той да се чувства излишен. Но когато започна да ме обвинява, че го правя бездомен, в мен се надигна гняв.

— А ти мислиш ли за мен? — изкрещях една вечер. — Мислиш ли как се чувствам аз? Все едно съм натрапник в собствения си апартамент!

Той млъкна. За първи път видях сълзи в очите му.

— Не искам да се караме — прошепна той. — Просто… всичко се промени толкова бързо.

Започнах да прекарвам повече време навън — в университета, в кафенета с приятели. Но винаги се прибирах в празния апартамент, където баща ми гледаше телевизия с изключен звук и пушеше до прозореца.

Една вечер се прибрах по-рано и го заварих да разглежда стари снимки. Седнах до него.

— Помниш ли тази? — попита той и ми показа снимка от морето в Созопол. Аз на шест години, той ме държи за ръка, а майка ми ни снима.

— Помня — усмихнах се през сълзи.

— Тогава бяхме семейство — каза той тихо. — Сега… не знам какво сме.

Мълчах дълго. После му казах:

— Може би трябва да опитаме да бъдем семейство по нов начин.

Той кимна, но знаех, че няма лесно решение. Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение. Той започна да говори за това как може би ще иде при брат си в Пловдив. Аз започнах да търся обяви за квартири — не защото исках, а защото не издържах на напрежението.

Една сутрин намерих бележка на масата:

„Вики,
Не искам да ти преча. Ще отида при чичо ти за известно време. Надявам се някой ден пак да можем да бъдем семейство.
Обичам те,
Татко“

Седнах на кухненския стол и заплаках. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Апартаментът беше мой, но вече не беше дом.

Седмици по-късно баща ми ми звънна:

— Как си?

— Самотна — признах аз.

— И аз — каза той тихо.

Започнахме да се виждаме всяка неделя в малкото кафене до пазара. Говорехме за всичко друго, но не и за апартамента. Постепенно болката избледняваше, но празнотата остана.

Понякога се чудя: дали направих правилното? Дали домът е мястото или хората? Ако можехте да изберете между своето право и семейството си — какво бихте избрали?