Донесох баща си вкъщи. След месец го върнах обратно. Сега всички ме мислят за безсърдечна.

– Как можа? Как можа да го направиш? Нали ти е баща! – думите на майка ми още кънтят в главата ми, макар че вече минаха седмици откакто върнах татко обратно в родното село. Стоя пред прозореца, гледам как дъждът се стича по стъклото и се чудя – наистина ли съм чудовище?

Всичко започна преди два месеца, когато получих обаждане от леля Мария. „Татко ти е сам, Мария. Не може повече така. Ти си му единственото дете.“ Сърцето ми се сви. След смъртта на мама той остана сам в къщата в Копривщица. Аз живея в София със съпруга си Петър и двете ни деца – Ива и Дани. Животът ни беше подреден, макар и напрегнат – работа, училище, уроци, сметки… Но нещо в гласа на леля Мария ме накара да се почувствам виновна. Обещах си, че ще направя всичко възможно да помогна.

– Петре, трябва да вземем татко при нас – казах му една вечер, докато децата спяха.
– Знаеш ли какво означава това? – въздъхна той. – Той е труден човек, Мария.
– Знам, но е мой баща. Не мога да го оставя сам.

След седмица татко вече беше у нас. Първите дни бяха като меден месец – децата се радваха на дядо си, той им разказваше истории за младостта си, а аз се опитвах да го накарам да се чувства у дома. Но много бързо старата болка изплува на повърхността.

Татко винаги е бил строг човек. В неговия свят няма място за слабост или компромиси. Още първата седмица започнаха забележките: „Ива трябва да учи повече!“, „Дани е разглезен!“, „Петър не може ли да оправи тази врата?“ Вечерите се превръщаха в полета от напрежение. Децата започнаха да избягват хола, а Петър все по-често оставаше до късно на работа.

Една вечер чух как Ива плаче в стаята си.
– Какво има, мило? – попитах я тихо.
– Дядо каза, че съм мързелива и никога няма да стана човек…

Сърцето ми се разкъса. Спомних си собственото си детство – как плачех тайно в леглото си след поредната му критика. Обещах си тогава, че никога няма да позволя моите деца да се чувстват така.

Опитах се да говоря с него.
– Тате, моля те, бъди по-мек с децата. Те са чувствителни…
– Глупости! Така ще ги направиш слаби! Ти затова си такава – все ревеш за нещо!

Петър започна да губи търпение.
– Мария, това не може да продължава. Децата страдат. Аз страдам. Ти страдаш…
– Какво искаш да направя? Да го върна обратно? Всички ще ме намразят!
– А ти себе си харесваш ли така?

Всяка вечер заспивах с буца в гърлото. Започнах да избягвам собствения си дом. Децата станаха нервни и затворени. Една сутрин Дани каза:
– Мамо, кога дядо ще си ходи?

Тогава разбрах – трябваше да избера между миналото и бъдещето на моето семейство.

Събрах смелост и казах на татко:
– Тате, не можем повече така. Виждам, че тук не си щастлив. И ние не сме щастливи…
– Значи ме изхвърляш? След всичко, което съм направил за теб?
– Не те изхвърлям… Просто… не мога повече…

Той ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам малка и виновна.
– Ще умра сам като куче! – изкрещя той.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Но вече бях взела решението си.

Организирах всичко – върнах го в Копривщица при леля Мария, която обеща да го наглежда. Още същия ден телефонът ми прегря от обаждания: „Как можа?“, „Това ли е благодарността ти?“, „Безсърдечна!“

Петър ме прегърна силно:
– Постъпи правилно. За нас. За децата.

Но нощем пак чувам гласа на татко: „Ще умра сам като куче…“

Сега всички ме сочат с пръст. Никой не знае какво беше у дома ни през този месец. Никой не знае колко болка носи това решение.

Понякога се питам: Можеше ли да постъпя по друг начин? Или понякога любовта към собствените ни деца трябва да бъде по-силна от вината към родителите ни?

Кажете ми – аз ли съм чудовище? Или просто човек, който избра семейството си пред миналото?