Два пъти омъжена, но никога щастлива: Историята на една българка, която търсеше приказката

– Защо пак плачеш, Мария? – гласът на майка ми се разнесе из малката кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя.

– Не знам, мамо. Просто… пак се чувствам празна – прошепнах и избърсах сълзите си с ръкав.

Това беше вторник вечер. Седяхме двете на масата, а навън валеше ситен дъжд. Бях на 38 години, два пъти омъжена и нито веднъж истински щастлива. Понякога се чудех дали не съм прокълната или просто твърде наивна.

Първият ми брак беше с Петър. Запознахме се в университета в Пловдив. Той беше тих, умен и винаги ми носеше шоколадови бонбони. В началото всичко изглеждаше като приказка – разходки по Марица, дълги разговори до късно през нощта. Мислех си, че съм намерила своя принц. Но още след първата година започнах да усещам хлад между нас. Петър беше добър човек, но не умееше да показва чувства. Не ме гледаше така, както си представях, че един мъж трябва да гледа жена си. Не ми казваше колко съм красива, не ме изненадваше с цветя без повод. А аз… аз исках да бъда обожавана. Исках да бъда нечия кралица.

– Мария, не може всеки ден да е празник – казваше ми той, когато се опитвах да му обясня какво чувствам.

– Не искам всеки ден да е празник! Искам просто да ме обичаш така, че да го усещам! – крещях аз понякога, а после се затварях в банята и плачех на тъмно.

След пет години се разведохме. Майка ми не спря да повтаря, че съм неблагодарна и че „всяка жена би убила за такъв мъж“. Но аз не исках просто добър човек до себе си – исках страст, внимание, приказка.

Вторият ми брак беше с Георги – колега от работата. Той беше практичен, стабилен, знаеше какво иска от живота. След развода с Петър се чувствах изгубена и самотна. Георги беше като спасителен пояс – предложи ми сигурност и спокойствие. Не беше любов от пръв поглед, но си казах: „Може би това е истинският живот – компромисите.“

С Георги не се карахме често, но и не се смеехме заедно. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание пред телевизора. Понякога усещах как стените на панелката ни в Люлин ме задушават. Опитвахме да имаме дете – две години надежди, разочарования, прегледи при лекари и безкрайни тестове за бременност. Накрая лекарят каза: „Мария, шансът е минимален.“

Георги прие новината спокойно. Аз – не. Винаги съм мечтала за голямо семейство, за детски смях у дома. Вместо това имах тишина и празни стаи.

Една вечер седяхме на балкона и пушехме по цигара.

– Мислиш ли някога да бъдем щастливи? – попитах го тихо.

– Щастието е въпрос на гледна точка – отвърна той без да ме погледне.

Тогава разбрах: никога няма да бъда нечия кралица. Никога няма да получа приказката, която си представях като малка – онази с балните рокли и вечната любов.

Майка ми често ми казваше: „Мария, животът не е филм.“ А аз й отвръщах: „Но защо трябва да е толкова сив?“

Сега живея сама в малък апартамент в София. Работя като счетоводителка в частна фирма – нищо особено, но поне имам време за себе си. Понякога вечер сядам на прозореца с чаша вино и гледам светлините на града. Мисля си за всички жени като мен – жени, които са повярвали в приказките и са се сблъскали с реалността.

Понякога си спомням думите на Петър: „Не може всеки ден да е празник.“ Може би е бил прав. Но защо тогава сърцето ми още търси онова специално усещане? Защо не мога да се примиря с обикновеното?

Сестра ми Даниела често ме упреква:

– Ти сама си виновна! Все чакаш някой да те направи щастлива! Ами направи го сама!

Но как? Как се прави щастието сам?

Понякога срещам Георги по улиците на София. Усмихваме се неловко и продължаваме по пътя си. С Петър не сме се виждали от години.

Пиша тази история не за да се оплаквам, а за да попитам: има ли други жени като мен? Жени, които са мечтали за приказка и са получили компромис? Жени, които още вярват, че заслужават повече?

Може би греша. Може би животът е точно това – поредица от избори между реалността и мечтите ни.

А вие как мислите? Наистина ли трябва да се примирим с обикновеното или има надежда за малко повече магия в живота ни?