Две гарсониери вместо един дом: Историята на едно предателство

— Какво значи „купих две гарсониери“?! — гласът ми трепереше, докато гледах Димитър право в очите. В ръцете ми трепереха документите, които случайно бях намерила в чекмеджето му. Не можех да повярвам на написаното: не един, а два нотариални акта. Не за нашия мечтан двустаен апартамент, а за две малки гарсониери в панелен блок в „Люлин“.

— Мими, не се ядосвай, всичко е за наше добро — опита се да ме успокои той, но думите му звучаха кухо. — Едната е за нас, другата за майка ми. Така ще сме близо, ще си помагаме…

— Защо не ме попита? — прекъснах го. — Нали уж взимаме решенията заедно? Мечтаехме за дом, където да отгледаме децата си, а сега… Как си го представяш това? Да живея врата до врата със свекърва си?

Димитър замълча и се загледа през прозореца. Знаех, че обича майка си и че тя е сама след смъртта на баща му. Но никога не бяхме говорили за това да живеем почти като комшии. Аз исках пространство, уют, наш кът. А сега имахме две кутийки, разделени от тънка стена и още по-тънка граница между личното и чуждото.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени от последните месеци: как разглеждахме обяви за двустайни апартаменти в „Младост“, как мечтаехме за детска стая с тапети на слънца и облаци. Как си представях неделните закуски на балкона с изглед към Витоша. Всичко това се разпиля като пясък между пръстите ми.

На сутринта свекърва ми — леля Сийка — вече знаеше всичко. Посрещна ме с усмивка и думите:

— Мими, злато, Димитър ми каза! Много хубаво сте решили! Ще си помагаме, ще си готвим заедно… Аз ще гледам децата, ти ще си почиваш!

Почувствах се като в капан. Не исках да бъда неблагодарна снаха, но усещах как мечтите ми се рушат една по една. Опитах се да обясня:

— Лельо Сийке, аз… не съм сигурна дали това е най-доброто решение за всички ни.

Тя ме потупа по рамото:

— Ще видиш, ще свикнеш! Семейството трябва да е заедно.

В следващите дни Димитър все по-рядко се прибираше навреме. Започнаха дребни скандали: кой ще плати таксата за входа, кой ще ремонтира банята в едната гарсониера, защо аз не съм по-ентусиазирана от „новия ни старт“. Майка му идваше всеки ден „да помага“, но всъщност проверяваше какво готвя, как чистя, дали съм изгладила ризите на сина ѝ.

Една вечер не издържах и избухнах:

— Димитре, това не е живот! Не мога да дишам! Не мога да бъда себе си под този постоянен контрол!

Той ме погледна уморено:

— Мими, правя всичко това за теб. За нас. Майка ми няма никой друг.

— А аз? Аз имам ли някой? Кой мисли за мен?

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се самотна в собствения си брак. Всяка вечер се прибирах в гарсониерата ни и усещах стените как ме притискат. Мечтата за просторен дом се превърна в кошмар от тесни коридори и чужди очи.

Започнах да говоря с приятелки — всяка имаше мнение:

— Мими, трябваше да настояваш! — каза Мария.

— Ами ако майка му се разболее? — попита Галя.

— Ти си жената в този дом! Покажи характер! — настояваше Ива.

Но аз не знаех какво да правя. Да напусна? Да приема съдбата си? Или да се боря за мечтата си?

Една вечер седнах срещу Димитър и казах тихо:

— Ако ме обичаш, ще намериш начин да поправиш тази грешка. Искам дом за нас двамата. Не две гарсониери и не живот под надзора на майка ти.

Той дълго мълча. После прошепна:

— Ще помисля…

Сега стоя тук, между две врати — едната към компромиса, другата към неизвестното. Чудя се: колко от вас са били в подобна ситуация? Какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да оцелее между две гарсониери и една свекърва?