Две години тишина: Дъщеря ми не ми се обажда, не ми пише – отказа се от мен

– Пак ли гледаш през прозореца, Елена? – гласът на Мария ме стресна, докато наблюдавах как дъждът се стича по стъклото. – Чакам я, Мария. Всеки ден я чакам. – Коя? – Виктория. Дъщеря ми. Две години не съм я виждала, не съм я чувала. Не знам дали е жива, дали е щастлива, дали изобщо мисли за мен.

Мария въздъхна и седна до мен на дивана. Донесе ми любимите ми меденки и чай от липа. – Разкажи ми пак, ако искаш. Може би този път ще ти олекне.

Погледнах я с празен поглед. Колко пъти вече бях разказвала тази история? Колко пъти бях преживявала всичко отначало, сякаш ножът се забиваше все по-дълбоко? Но Мария беше единственият човек, който не ме осъждаше.

– Всичко започна след смъртта на баща ѝ, Бог да го прости. Виктория беше на 24 тогава, тъкмо завършила университета в София. Върна се за погребението, стоя няколко дни и после… после започнаха скандалите. Обвиняваше ме, че съм студена, че не съм ѝ дала достатъчно любов като дете. Че съм мислела само за работата си в училището, а не за нея.

– А ти? – попита Мария тихо.

– Аз… Аз просто исках да ѝ осигуря всичко. Работех по две смени, за да може да учи пиано, да ходи на уроци по английски, да има хубави дрехи. Може би наистина не съм ѝ казвала достатъчно често, че я обичам. Но нима делата не говорят по-силно от думите?

Мария поклати глава. – Понякога младите искат само прегръдка, Елена. Само една дума.

– Знам… Знам го сега. Но тогава… Бях сама срещу всичко. Мъжът ми пиеше, често ме оставяше сама с детето и сметките. Не можех да си позволя слабост. Трябваше да оцелеем.

Виктория замина отново за София след погребението и почти не се обаждаше. После започна работа в някаква фирма, намери си приятел – Стефан се казваше, мисля. Веднъж дойде с него на Великден. Беше толкова различна – косата ѝ боядисана в синьо, облечена в дрехи, които никога не бих купила на дъщеря си. Стефан беше учтив, но усещах как Виктория се държи на дистанция.

Тогава избухнахме. Казах ѝ, че не разпознавам детето си. Че не одобрявам избора ѝ на приятел, на работа, на живот. Тя ме погледна с онзи поглед – студен, отчужден – и каза: „Мамо, ти никога няма да ме приемеш такава, каквато съм.“

След този Великден всичко се промени. Първо започна да ми пише все по-рядко. После спря да вдига телефона. На рождения ѝ ден ѝ изпратих подарък – книга с посвещение: „Обичам те винаги.“ Пратката се върна неоткрита.

– Опита ли пак? – попита Мария.

– Опитах… Отидох до София преди година. Стоях пред блока ѝ с часове. Видях я да излиза с някакви приятели – смяха се, изглеждаше щастлива. Не посмях да я заговоря. Страхувах се, че ще ме отблъсне пред всички.

Мария стисна ръката ми. – Не си сама в това, Елена. И моят син рядко ми се обажда. Може би е време да простим и на себе си.

– Как да простя? Как да живея с мисълта, че съм изгубила единственото си дете? Че може би никога няма да стана баба? Че няма кой да ми подаде чаша вода?

Вечерите са най-тежки. Сядам сама на масата с две чаши чай – едната за мен, другата за Виктория. Понякога си представям как влиза през вратата: „Мамо, върнах се.“ Но после тишината ме връща в реалността.

Съседите шушукат зад гърба ми: „Горката Елена, дъщеря ѝ я е забравила.“ Понякога чувам как казват: „Сигурно сама си е виновна.“ Може би са прави.

Преди месец получих писмо без подател. Вътре имаше снимка на Виктория като малка – усмихната, с плитки и червена рокля. На гърба пишеше: „Помниш ли?“

Сълзите ми потекоха безконтролно. Помня всичко – първите ѝ стъпки, първото ѝ стихотворение на училищния рецитал, как я държах за ръка по пътя към детската градина. Помня и последния ни скандал.

– Мислиш ли, че ще ми прости някога? – питам Мария всяка вечер.

– Времето лекува всичко – казва тя. – Но трябва и ти да си простиш.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-добра майка? Щях ли да намеря сили да кажа „Обичам те“, вместо „Трябва да учиш“, „Трябва да работиш“, „Трябва да бъдеш като хората“?

Сега оставам сама със спомените и надеждата, че някой ден Виктория ще отвори тази врата и ще каже: „Мамо, прощавам ти.“

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една майка да заслужи прошка от детето си или има грешки, които никога не се забравят?