Две майки на прага ми: Когато чуждите очаквания разбиват сърцето ти

– Моля те, Деси, не го прави! – гласът на майка ми трепереше, докато стискаше ръцете ми, сякаш ако ги пусне, ще падна в бездната. Свекърва ми стоеше до нея, с очи пълни със сълзи, които се стичаха по лицето ѝ, без тя дори да ги забелязва. Беше късно вечерта, а аз стоях на прага на апартамента си в Люлин, с разкопчана пижама и разрошена коса, усещайки как въздухът се сгъстява между нас.

– Десислава, помисли за децата! – прошепна свекърва ми. – Защо ще ги лишиш от баща им?

В този момент исках да изкрещя. Да им кажа, че децата ми вече са лишени – от радост, от спокойствие, от усещането за дом. Че всяка вечер слушат как баща им тряска врати и вика по мен за най-малкото нещо. Че вече не помня кога за последно съм се смяла истински.

Но не казах нищо. Само стоях там, между двете жени, които ме обичат по свой начин и които вярват, че знаят кое е най-добро за мен. В този момент се почувствах като малко момиче, което всички дърпат в различни посоки.

– Мамо, не мога повече – прошепнах едва чуто. – Не мога да живея така.

Майка ми се разплака още по-силно. – Всички имаме трудности, Деси! Аз с баща ти колко пъти сме били на ръба… Но се стегнахме! За децата! За семейството!

Свекърва ми кимаше енергично. – И аз с покойния Иван… Ако бях слушала само себе си, нямаше да имам нищо сега. Трябва търпение!

Търпение… Колко пъти съм чувала тази дума? Колко пъти съм я повтаряла сама на себе си, докато гледах как Петър се прибира късно, миришещ на чужд парфюм? Докато се опитвах да скрия синината под окото си с грим и лъжи пред децата?

– Ами ако вече нямам сили? – попитах тихо. – Ако вече не вярвам?

Майка ми ме погледна така, сякаш съм я предала. – Ще съсипеш всичко! Как ще гледаш хората в очите? Как ще живееш сама?

Свекърва ми се приближи и хвана ръката ми. – Петър те обича, Деси. Просто… има труден характер. Мъжете са такива.

Почувствах как гневът ме залива като гореща вълна. Защо винаги жените трябва да търпят? Защо винаги ние трябва да прощаваме, да се жертваме, да се примиряваме? Защо никой не пита какво искам аз?

– Ами ако не искам повече да търпя? – изкрещях най-накрая. – Ако искам просто да бъда щастлива?

Двете жени замълчаха. За миг в коридора настъпи тишина, толкова плътна, че можех да чуя как часовникът в кухнята тиктака.

– Помисли още малко – каза майка ми тихо. – Не взимай решение на емоция.

– Моля те… – добави свекърва ми. – Дай му още един шанс.

Затворих вратата след тях и се свлякох на пода. Сълзите ми потекоха безшумно. В главата ми ехтяха думите им: „Търпение“, „За децата“, „Ще съсипеш всичко“.

Но аз вече бях съсипана отвътре.

Петър се прибра след полунощ. Не каза нищо. Погледна ме студено и отиде в спалнята. Аз останах сама в тъмния хол, с чаша студен чай и мислите си.

На следващия ден майка ми звънна рано сутринта.

– Деси, моля те… Обади се на Петър. Кажи му нещо хубаво. Покани го на вечеря.

– Мамо, не мога повече – казах й. – Не мога да живея в лъжа.

– Всички живеем в някаква лъжа! – изкрещя тя и затвори телефона.

Вечерта седнах с децата на масата. Те ме гледаха с големи очи.

– Мамо, ще се разведете ли с тати? – попита малката Мария.

Погалих я по косата и усетих как сърцето ми се къса.

– Не знам още, слънце мое. Но обещавам ти едно – винаги ще бъда до теб.

В този момент разбрах: никой няма да вземе решението вместо мен. Никоя майка, никоя свекърва, никой съсед или приятелка. Само аз знам колко струва всяка нощ без сън, всяка обида, всяка надежда, която умира малко по малко.

Сутринта написах писмо до Петър: „Не мога повече така. Имам нужда от свобода и спокойствие. Надявам се един ден да ми простиш.“

Сега стоя тук и пиша тази история. Знам, че ще ме осъдят – роднини, съседи, дори приятели. Но за първи път от години усещам лекота в гърдите си.

Кажете ми: докога трябва да живеем според чуждите очаквания? Кога идва моментът да изберем себе си пред страха от самотата?