Две страни на истината: Моят живот с Иван
– Къде беше пак до толкова късно, Иван? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци. Часовникът показваше 1:37 през нощта, а в апартамента ни в Люлин цареше гробна тишина. Иван се опита да ме подмине, без да ме погледне, но аз препречих пътя му.
– На работа, Мария. Имаше авария в завода, нали знаеш как е – отвърна той, без да срещне погледа ми. В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше първият път, в който се прибираше късно, но този път усещах, че лъже. Познавах го по начина, по който избягваше очите ми и по това как ръцете му леко трепереха.
Седнах на кухненския стол и се загледах в празната чаша пред мен. В главата ми се въртяха хиляди мисли – кога започна всичко? Кога се превърнахме в непознати? Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме на глупави неща, как мечтаехме за дом и семейство. А сега между нас имаше само студ и недоизказани думи.
На следващата сутрин Иван излезе рано. Остави ми бележка: „Ще се върна късно. Не ме чакай.“ Прочетох я няколко пъти, сякаш между редовете щях да открия истината. Реших да не чакам повече отговори – трябваше сама да ги намеря.
Започнах да ровя из вещите му. Намерих втори телефон, скрит в чекмеджето с чорапите. Сърцето ми биеше лудо, докато го включвах. Имаше съобщения от непознат номер: „Липсваш ми“, „Кога ще дойдеш пак?“, „Обичам те“. Пръстите ми трепереха, докато четях всяка дума. Не можех да повярвам – Иван имаше друга жена.
Дни наред живях като в кошмар. Не можех да спя, не можех да ям. Поглеждах се в огледалото и виждах само сянката на жената, която някога бях. Най-накрая събрах кураж и набрах номера от съобщенията.
– Ало? – обади се женски глас.
– Здравейте… Казвам се Мария. Мисля, че трябва да поговорим за Иван.
Настъпи дълга пауза. После жената тихо попита:
– Ти коя си?
– Аз съм… жена му.
От другата страна се чу задавен плач. Оказа се, че тя – Елена – също не знаела за мен. Била сигурна, че Иван е разведен и че живее сам. Срещали се от две години, а той й обещавал семейство и бъдеще.
Срещнахме се в малко кафене до НДК. Двете седяхме една срещу друга, с чаши кафе между нас и болка в очите. Елена беше млада, красива, с дълга тъмна коса и уморен поглед.
– Не мога да повярвам… – прошепна тя. – Как можа да ни лъже така?
– И аз не знам – отвърнах тихо. – Но трябва да решим какво ще правим.
Тогава разбрах колко много сме си приличали – две жени, излъгани от един и същи мъж, всяка вярвала в своята истина. Решихме заедно да го изобличим.
Вечерта го чаках у дома. Когато Иван влезе през вратата и видя Елена до мен, лицето му пребледня.
– Какво става тук? – опита се да запази самообладание.
– Стига лъжи, Иван! – извиках аз. – Време е да кажеш истината!
Той седна тежко на стола и дълго мълча. После започна да говори – за страха си от самота, за това как не искал да изгуби нито една от нас, за вината и объркването си. Но думите му вече не значеха нищо.
– Избирай – казах му аз. – Или си тръгваш завинаги, или аз си тръгвам.
Елена също го гледаше със сълзи в очите.
– Не заслужаваме това…
Иван избра себе си – напусна апартамента ни още същата вечер. Останах сама сред тишината на празния ни дом. Плаках дълго, после започнах бавно да събирам парчетата на живота си.
Минаха месеци. Научих се отново да се усмихвам. Започнах нова работа като учителка по литература в едно училище в квартала. С Елена понякога се виждаме на кафе – станахме приятелки по съдба.
Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на София. Питам се: „Колко още жени живеят в лъжа? Колко от нас ще намерят сили да изберат себе си?“
А вие… бихте ли простили такава измама? Или бихте избрали себе си?