Две внучки, едно наследство: Истината, която разкъсва семейството ми

— Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! — гласът на Мария трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи. Стои срещу мен в кухнята, стиснала юмруци, сякаш се опитва да задържи целия си свят да не се разпадне.

В този момент усещам как сърцето ми се свива. Не съм си представяла, че едно решение, което взех с толкова любов и мисъл, ще доведе до такава буря. Но ето ме — Вероника, на 68 години, майка и баба, която трябва да избира между справедливостта и обичта.

Всичко започна преди месец. По-голямата ми внучка, Елица, учи медицина в Германия. Винаги е била старателна, отговорна, помагала ми е, когато съм боледувала. Виждах в нея себе си — борбена, упорита. Когато ми каза, че иска да се върне в България след дипломирането си, сърцето ми се изпълни с гордост. Знаех колко трудно е за млад човек да започне отначало тук. Затова реших — ще ѝ оставя апартамента си в София. Да има къде да живее, да не започва живота си с дългове и наеми.

Казах го на Мария и зет ми Петър една вечер, докато вечеряхме. Петър мълчеше, но Мария избухна:

— А с Деси какво ще стане? Тя не ти ли е внучка? Защо я наказваш?

Деси е по-малката ми внучка. Различна е от Елица — по-затворена, често се губи в собствените си мисли. Не идва често при мен, рядко звъни. Знам, че не сме близки, но не съм я изключила от сърцето си. Просто… не я познавам така добре.

— Не наказвам никого — отвърнах тихо. — Просто Елица има нужда от помощ сега. Деси още е в гимназията, има време…

Мария не ме изслуша. Излезе от кухнята с трясък на вратата. Оттогава не ми говори.

Дните минават тежко. Апартаментът ми е тих, телефонът не звъни. Само Елица ми пише от време на време: „Бабо, как си?“, „Кога ще дойда пак у вас?“. Деси — нищо.

Една вечер седя сама на балкона и гледам светлините на града. Спомням си как държах Мария за ръка, когато беше малка. Как ѝ обещах винаги да съм до нея. Сега тя ме обвинява, че разделям децата ѝ.

На следващата сутрин чувам звънеца. Отварям — Деси стои пред вратата с раница на гърба.

— Може ли да поговорим? — пита тихо.

Поканвам я вътре. Сядаме една срещу друга на дивана.

— Баба… — започва тя и гледа надолу. — Мама плаче всяка вечер. Казва, че вече не те познава.

Гласът ѝ трепери. Виждам болката в очите ѝ.

— Деси, аз… Не исках да ви нараня. Просто Елица има нужда от помощ сега. Ти още си малка…

— Аз не съм малка! — прекъсва ме тя рязко. — Винаги съм била „другата“. Винаги Елица е по-добрата, по-умната… А аз? Аз какво съм за теб?

Сълзите ѝ потичат по бузите. Протягам ръка към нея, но тя се дръпва.

— Не искам апартамента ти! Искам само да ме виждаш! Да ме обичаш!

Тези думи ме пронизват като нож. Толкова години съм мислела, че правя най-доброто за всички. А всъщност съм пропуснала най-важното — да дам любовта си по равно.

След този разговор Деси излиза бързо. Оставам сама със себе си и вината си.

На следващия ден Мария ми звъни:

— Мамо… Може ли да дойда?

Гласът ѝ е уморен.

Когато пристига, сяда срещу мен и дълго мълчи.

— Не разбирам защо избра Елица — казва накрая. — Но ти си майка ми. Искам само да знаеш, че боли.

Поглеждам я през сълзи:

— Мислех, че помагам… Може би сгреших.

Мария въздъхва:

— Просто… опитай се да видиш и другата ти внучка. Тя има нужда от теб повече, отколкото мислиш.

След този ден започнах да каня Деси по-често у дома. Готвим заедно, гледаме стари снимки, разказвам ѝ истории от младостта си. Виждам как малко по малко ледът между нас се топи.

Но раната остана. Семейството ни вече не е същото. Елица ще получи апартамента — обещах го и няма да се откажа от думата си. Но сега знам: наследството не е само имот или пари. То е любовта, спомените и връзките между нас.

Понякога нощем се питам: Можех ли да постъпя по друг начин? Дали някога ще ми простят? И най-важното — какво всъщност оставям след себе си?