Една незабравима почивка при свекървата: Защо никога повече няма да се върна там?
– Не така, Мария! Картофите се белят отдолу нагоре, не обратно! – гласът на свекърва ми, леля Пенка, прониза кухнята като остър нож. Стоях до дървената маса в малката селска къща, с ръце, изцапани с кал и картофени люспи, и се опитвах да не избухна. Беше първата ни съвместна почивка при нея – аз, съпругът ми Иван и нашата дъщеря Елица. Мечтаех за спокойствие и топлина, а вместо това още от първия ден усещах как напрежението се сгъстява като буреносен облак.
– Мамо, остави я, тя си има свой начин – опита се да ме защити Иван, но Пенка само махна с ръка.
– Вашите градски навици тук не вървят! Ако всеки прави каквото си иска, къде ще му излезе краят?
Погледнах към Иван с молба за помощ, но той вече беше излязъл навън да цепи дърва. Останах сама с Пенка и нейните критики. Всяко мое движение беше под лупа – как мия чиниите, как говоря на детето, дори как си връзвам косата.
Вечерта седнахме на масата. Пенка сипа супа и ме изгледа строго:
– Мария, защо не си сложи престилка? Тук не сме на хотел.
– Извинявай, просто забравих… – промълвих аз.
– Всичко забравяш! – въздъхна тя театрално. – Едно време жените знаеха как се гледа къща.
Елица се разплака. Опитах се да я успокоя, но Пенка вече беше на крак:
– Дай я на мен! Ти само я глезиш. Детето трябва да знае ред!
Стиснах зъби. В този момент осъзнах колко различни са световете ни. За Пенка всичко беше въпрос на ред и традиция. За мен – на разбиране и свобода. Но тук, в тази къща, моят свят нямаше място.
На следващия ден Иван ме намери в двора, седнала на пейката със сълзи в очите.
– Мария, моля те, опитай се да я разбереш… Тя е такава откакто баща ми почина. Само аз й останах.
– А кой ще разбере мен? – прошепнах аз. – Чувствам се като натрапник в собствения си живот.
Иван замълча. Знаех, че му е трудно – разкъсван между майка си и мен. Но аз вече бях на ръба.
Вечерта напрежението избухна. Докато миех чиниите, Пенка започна да ми обяснява как съм развалила супата.
– С толкова много сол! Кой ще яде това? – ядоса се тя.
– Аз я сготвих така, както го правя у дома…
– У дома? Това тук е моят дом! – викна тя. – Докато си под моя покрив, ще правиш както казвам!
Гласът й отекна в тясната кухня. Иван влезе и застана между нас.
– Мамо, стига! Мария е моя жена. Ако не можеш да я уважаваш, ще си тръгнем още утре.
Пенка го изгледа с болка и гняв.
– Значи заради нея ще ме оставиш сама?
Тишината беше тежка като олово. Елица се сгуши в мен и прошепна:
– Мамо, кога ще си ходим вкъщи?
Тази нощ не мигнах. Чувах как Пенка плаче в стаята си. Чувах и Иван да въздиша тежко до мен. На сутринта събрах багажа ни без думи.
Преди да тръгнем, Пенка стоеше на прага със скръстени ръце.
– Ще дойдете ли пак? – попита тихо.
Погледнах я право в очите:
– Не знам… Не знам дали мога пак да мина през това.
В колата Иван мълчеше дълго. Най-накрая прошепна:
– Прости й… Тя просто не знае друг начин.
Погледнах през прозореца към полетата и се запитах: Наистина ли трябва винаги да прощаваме? Или понякога е по-добре да защитим себе си?
Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли изобщо да има мост между два свята, ако никой не иска да отстъпи?