Една нощ в районното: Как майчината грижа промени живота ми завинаги

„Мамо, къде си? Защо не си вкъщи?“ – гласът на дъщеря ми звънна в слушалката, докато седях на твърдия стол в районното управление. Беше три през нощта, а аз треперех – не само от студа, но и от срама. До мен седеше полицайка с каменно лице, която вече трети път ме питаше: „Госпожо Димитрова, сигурна ли сте, че не знаете къде е съпругът ви?“

Сълзите ми се стичаха безшумно. Не знаех какво да кажа. Не знаех дали да призная истината или да продължа да пазя семейната ни тайна. В този момент животът ми се раздели на „преди“ и „след“.

Всичко започна преди седмица. Съпругът ми, Петър, се прибра късно и пиян. Това не беше нещо ново – от години алкохолът беше неговият начин да избяга от проблемите. Но този път беше различно. Този път той хвърли чиния по стената, а после започна да крещи на дъщеря ни, Мария, защото не беше измила чиниите. Аз се намесих, опитах се да го спра, но той ме блъсна. За първи път усетих истински страх.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя синината на ръката ми и ме погледна с онзи нежен, но твърд поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко момиче. „Това ли е животът ти, Ели? Това ли искаш за Мария?“ – попита тя тихо. Аз замълчах. Какво можех да кажа? Че обичам Петър? Че вярвам, че ще се промени? Че всичко ще се оправи?

Вечерта Мария дойде при мен със сълзи в очите. „Мамо, защо тате е такъв? Защо не си тръгнем?“ Прегърнах я силно и обещах, че ще я защитя. Но как? Къде да отидем? Пари нямахме, а майка ми живееше в малък апартамент в Люлин.

Дните минаваха в напрежение. Петър ставаше все по-агресивен. Започнах да се страхувам да заспя вечер. Майка ми настояваше да подам жалба в полицията, но аз не можех да предам човека, когото някога обичах толкова силно.

И тогава дойде онази нощ.

Петър се прибра още по-пиян от обикновено. Започна скандал без причина. Крещеше, че съм го предала, че съм лоша майка и жена. Мария се скри в стаята си и плачеше. Аз стоях между него и вратата, готова да защитя детето си с тялото си.

Изведнъж той ме удари толкова силно, че паднах на пода. Чух как Мария звъни на 112. След десет минути полицаите вече бяха у дома. Петър ги посрещна с псувни и заплахи. Арестуваха го пред очите ни.

Аз бях разпитвана цяла нощ. Питаха ме защо не съм подала жалба по-рано, защо съм търпяла всичко това. Не знаех какво да кажа – страхувах се от осъждането на хората, от клюките на съседите, от това какво ще кажат родителите му.

На сутринта майка ми дойде в районното с термос чай и чисти дрехи за мен и Мария. Прегърна ме силно и каза: „Гордея се с теб.“ За първи път от години почувствах облекчение.

Но след това започнаха истинските трудности. Съпругът ми беше освободен под гаранция и започна да ме заплашва по телефона. Родителите му ме обвиняваха, че съм съсипала живота му. Съседите шушукаха зад гърба ми.

Мария спря да говори с мен за известно време – мислеше, че съм виновна за всичко това. Майка ми настояваше да останем при нея, но апартаментът беше тесен и аз се чувствах като натрапница.

Започнах работа като чистачка в близкото училище – единственото място, където ме взеха без препоръки. Всяка сутрин ставах в пет, за да приготвя закуска на Мария и да я изпратя на училище. Вечер плачех тайно в банята.

Една вечер Мария дойде при мен и каза: „Мамо, съжалявам. Знам, че ти е трудно.“ Прегърнах я силно и й обещах, че ще направя всичко възможно да имаме ново начало.

Сега живеем трите – аз, Мария и майка ми – в малкия апартамент в Люлин. Не е лесно – често спорим за дреболии, парите все не стигат, а страховете ми не са изчезнали напълно. Но поне сме заедно и сме живи.

Понякога се чудя дали можех да постъпя по друг начин. Дали можех да спася брака си или поне да запазя достойнството си по-рано? Дали една жена може да бъде добра дъщеря, съпруга и майка едновременно?

А вие как мислите – възможно ли е да дадеш всичко за другите и пак да останеш вярна на себе си?