Една стая, четири съдби: Животът ми между стените на надеждата и отчаянието

– Мамо, пак няма къде да спят децата! – гласът на Даниела, снаха ми, пронизва тишината на малката стая. Тя държи най-малката – Мария, която плаче неутешимо. Двете момчета, Петър и Иво, се бутат на стария разтегателен диван, а аз стоя до прозореца и стискам юмруци, за да не избухна.

Вече трета година живеем така – петима души в една стая, в панелка в Люлин. Синът ми Георги беше още студент, когато Даниела забременя. Мислех си, че ще се справят – млади са, ще работят, ще учат. Но животът не пита. Георги не можа да завърши – започна работа като куриер, а Даниела остана вкъщи с бебето. После дойде второто дете. После третото. А сега тя е бременна отново.

– Не мога повече! – изкрещява Даниела и захвърля възглавницата на пода. – Не мога да дишам тук! Всичко ме души!

Георги мълчи. Стои до вратата с наведена глава. Виждам как раменете му треперят. Знам, че го боли. Знам, че се чувства виновен. Но какво да направи? Работи по 12 часа на ден за 1200 лева. Аз съм пенсионерка с 540 лева пенсия. Всичко отива за храна и сметки.

– Ще се оправим – прошепвам аз, но думите ми увисват във въздуха като прашинки.

Вечерта всички заспиват натъпкани един до друг. Аз седя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се къде сбърках. Дали трябваше да настоявам Георги да завърши? Дали трябваше да помогна повече на Даниела? Или просто съдбата ни е такава?

На сутринта Мария се буди с плач. Петър кашля тежко – от месеци не можем да го излекуваме напълно. Влажният въздух и мухълът по стените не помагат.

– Мамо, пак няма мляко – казва Георги тихо.

– Ще взема от магазина на вересия – отвръщам и усещам как ме стяга гърлото.

Докато вървя към магазина, срещам съседката леля Цвета.

– Как сте, Мария? Още ли сте всички в една стая?

– Още сме… – усмихвам се насила.

– Не може така! Трябва да направите нещо! Децата страдат!

Знам го. Всяка вечер го виждам в очите им. Но какво да направя? Социалните казват: „Нямаме жилища.“ Общината: „Има списък.“ Вече три години чакаме за общинско жилище. Всеки месец ходя, подавам документи, моля се…

Вечерта Георги и Даниела се карат тихо в кухнята:

– Не можеш ли да намериш по-добра работа?

– Къде? Кой ще ме вземе без диплома? И кой ще гледа децата?

– Можеше поне ти да не беше забременяла пак!

– А ти защо не мислиш преди това?

Слушам ги през стената и усещам как сърцето ми се свива. Те са още деца. А вече имат три… скоро четири деца.

Понякога си мисля да се обадя на социалните и да поискам помощ. Но ме е страх – страх ме е да не ни разделят. Да не вземат децата. Те са всичко, което имам.

Веднъж седмично ходя на пазара и продавам плетени чорапи и шалове. Събирам стотинки за хляб и мляко. Понякога някой купува повече – тогава купувам шоколад за децата. Те се радват на малките неща – едно парче шоколад, нова книжка от библиотеката…

Преди няколко дни Петър ме попита:

– Бабо, защо нямаме голяма къща като другите?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно и му прошепнах:

– Защото нашият дом е там, където сме заедно.

Но знам, че това не е достатъчно.

Днес Даниела пак плаче. Казва, че не може повече така – че ще си тръгне при майка си в Провадия. Че ще вземе децата със себе си.

– Не можеш! – извиква Георги. – Те са мои деца!

– А ти какво правиш за тях? Само работиш и се прибираш уморен!

– А ти? Само се оплакваш!

Влизам при тях и ги прекъсвам:

– Стига! Не сте сами в това! Всички страдаме! Но ако се разделим, ще стане още по-зле!

Те ме гледат с празни очи. Знам, че са отчаяни.

Вечерта сядам до прозореца и пиша писмо до общината:

„Моля ви, помогнете ни! Имаме нужда от дом…“

Не знам дали някой ще го прочете.

Понякога си представям какво би било, ако имахме още една стая. Ако всяко дете имаше свое легло. Ако можех да им купя нови дрехи, играчки… Ако можех да дам на сина си шанс за по-добър живот.

Но засега имам само тази стая – четири легла, петима души и още едно бебе на път.

Питам се: Кога ще свърши този кошмар? Колко още ще издържим? И дали някой някога ще чуе гласа ни?

А вие… какво бихте направили на мое място?