„Едно внуче ми стига!“ – Историята на една българска снаха
„Едно внуче ми стига! Не искам повече деца в този дом!“ – думите на свекърва ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях пред нея, с ръце върху корема си, а съпругът ми, Николай, беше замръзнал до мен. Беше неделя, миришеше на печена баница и кафе, а аз тъкмо бях събрала смелост да ѝ кажа, че съм бременна. Вместо радост, получих студен душ.
– Мария, моля те… – прошепнах аз, но тя само махна с ръка.
– Не ме молѝ! Едно внуче имам от Николай и това ми стига. Не искам повече грижи, не искам повече шум. Вие си гледайте живота, но мен не ме въвличайте в това!
Николай се опита да я прегърне, но тя се дръпна.
– Мамо, това е нашето дете. Нашето семейство…
– Ти вече имаш дете! – изсъска тя. – И то е достатъчно! Какво ще кажеш на Виктория? Че вече не е важна?
Виктория беше дъщеря му от първия брак. Живееше с майка си в Пловдив и виждахме я рядко. Но аз никога не съм искала да я изместя или да ѝ отнема мястото.
В този момент разбрах, че Мария никога няма да ме приеме напълно. За нея аз бях просто жената след „истинската“ снаха – тази, която ѝ беше родила първото внуче. Всичко останало беше излишно.
Седмици наред след този разговор Николай беше мълчалив. Вечерите ни преминаваха в тишина. Аз плачех тайно в банята, а той се преструваше, че не забелязва. Майка му ни звънеше само за да пита за Виктория – никога за мен или за бебето.
Една вечер не издържах.
– Николай, защо не ѝ кажеш нещо? Защо винаги ѝ позволяваш да ни държи на разстояние?
Той въздъхна тежко.
– Деси, тя е майка ми… След развода с Елена останах само с нея и Виктория. Трудно ѝ беше. Може би се страхува, че ще я забравим.
– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина? Нашето дете?
Той замълча. Знаех, че няма отговор.
Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и напрежението вкъщи. Свекърва ми не дойде нито веднъж на прегледите. Не попита как се чувствам. Дори когато родих малкия Калоян, тя изпрати само един SMS: „Честито.“
Майка ми беше до мен през цялото време. Тя държеше ръката ми в болницата и плака от радост, когато видя внучето си. А Мария… тя дори не поиска снимка.
Първата Коледа с Калоян беше тежка. Поканихме Мария на гости, но тя отказа.
– Ще празнувам с Виктория и Елена – каза по телефона. – Там ми е семейството.
Седнахме тримата на масата – аз, Николай и Калоян. Гледах как Николай се опитва да скрие тъгата си зад усмивка заради бебето. Аз се чувствах предадена – от него, от нея, от всички.
Мина още една година. Калоян проходи, каза първата си дума („мама“), а Мария все така не проявяваше интерес. Веднъж я срещнах случайно на пазара.
– Здравейте, Мария! Искате ли да видите Калоян? – попитах с надежда.
Тя ме изгледа студено.
– Не ми е нужно. Аз вече имам внуче.
Сълзите напълниха очите ми. Прибрах се вкъщи и се разплаках пред Николай.
– Не мога повече така! Или ще говориш с майка си, или…
Той ме прегърна силно.
– Ще говоря с нея. Обещавам.
На следващия ден отиде при нея. Върна се мълчалив, със зачервени очи.
– Какво стана? – попитах тихо.
– Каза ми, че никога няма да приеме Калоян като свое внуче. За нея само Виктория е важна.
Седнах на пода и заплаках неудържимо. Чувствах се ненужна, излишна в собственото си семейство.
Времето минаваше. Калоян растеше без баба по бащина линия. Аз се научих да живея с болката и да не очаквам нищо от Мария. Но понякога нощем се питах: „Какво направих толкова лошо? Защо едно дете трябва да страда заради чужди страхове и предразсъдъци?“
Днес Калоян е на три години и има най-прекрасната усмивка на света. Николай е до нас и прави всичко възможно да ни бъде добър баща и съпруг. Но празното място на баба Мария все още тежи в сърцето ми.
Понякога си мисля: „Колко ли още деца в България растат без любовта на бабите и дядовците си заради стари обиди или страхове?“ А вие как бихте постъпили на мое място?