Години наред помагах на брат си, докато не разбрах, че той никога не го е възприемал като подкрепа: Един уикенд на сурови истини

– Пак ли ще ми четеш морал, Мариела? – изсъска брат ми Петър, докато хвърляше якето си на дивана. Беше събота вечер, а аз отново стоях в хола на нашия апартамент в Люлин, стиснала чаша чай и сърцето си.

– Не ти чета морал, просто… пак закъсняваш с наема. Знаеш, че ако не платим до понеделник, ще ни изгонят – опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре във мен всичко кипеше.

Петър ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. Сякаш аз бях виновна, че той не може да си намери стабилна работа след развода с Деси. Сякаш аз трябваше да оправям всичко – от сметките до домашните на племенника ми Алекс.

Майка ни винаги казваше: „Брат и сестра са като две ръце – едната помага на другата.“ Тази мисъл ме преследваше от дете. Когато Петър се ожени веднага след гимназията и стана баща още като второкурсник в университета, всички в квартала шушукаха. Аз обаче бях тази, която му носеше учебници, гледаше Алекс, когато Деси беше на работа, и му даваше от спестяванията си за таксито до лекциите.

Петър напусна университета. „Не мога да балансирам всичко,“ каза ми тогава. Аз не го съдех – кой съм аз да съдя? Но някак си животът ми се завъртя около неговите нужди. Когато Деси го напусна и той остана сам с Алекс, пак аз бях тази, която готвеше, чистеше и помагаше с домашните. Мечтите ми за собствено семейство и кариера в рекламата останаха на заден план.

– Мариела, не мога да ти дам парите сега – каза Петър и се отпусна тежко на дивана. – Имам нужда от малко време. Ти винаги си се оправяла.

– Не става въпрос за мен! Става въпрос за Алекс! – гласът ми потрепери. – Не мога повече да поемам всичко сама.

– Никога не си била сама! – извика той. – Винаги си искала да контролираш всичко! Да се чувстваш нужна!

Тези думи ме удариха като шамар. Стоях като вцепенена. Толкова години вярвах, че правя най-доброто за него. Че съм опората му. А той… той го виждаше като контрол? Като тежест?

В този момент Алекс влезе в стаята със своята тетрадка по математика.

– Лельо Мариела, ще ми помогнеш ли с домашното? – попита тихо.

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми. Не беше честно към него да страда заради нашите проблеми. Усмихнах се насила и кимнах.

Докато решавахме задачите, чувах как Петър говори по телефона в кухнята. Гласът му беше напрегнат:

– Не знам какво още иска от мен! Винаги е била такава… Все едно аз съм ѝ длъжен!

Стиснах зъби. След като Алекс си легна, отидох при Петър.

– Знаеш ли какво е да жертваш мечтите си заради някой друг? – попитах тихо.

Той ме изгледа безразлично:

– Не съм те карал да го правиш.

– Може би не си ме карал… Но никога не каза „благодаря“. Никога не призна колко ти помогнах.

– Защото ти го правиш за себе си! За да се чувстваш добра! – изкрещя той.

Тогава не издържах. Излязох на балкона и се разплаках. За първи път осъзнах колко самотна съм била през всичките тези години. Колко много съм дала от себе си за човек, който никога не е видял това като подкрепа.

На следващата сутрин майка ни дойде на гости. Видя подпухналите ми очи и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Мариела, детето ми… Ти пак ли носиш целия свят на гърба си?

– Не знам какво друго да правя, мамо. Ако не помагам на Петър, кой ще го направи?

– Понякога трябва да оставиш хората сами да се справят – каза тя тихо. – Иначе никога няма да пораснат.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. Прекарах целия уикенд в размисли. Гледах как Петър се държи все по-отчуждено, а Алекс търси топлина у мен, която вече нямах сили да давам.

В неделя вечерта седнах до Петър.

– Ще трябва сам да намериш начин да платиш наема този месец – казах твърдо. – Аз повече няма да покривам твоите задължения.

Той ме изгледа шокирано:

– Значи ме изоставяш?

– Не те изоставям. Просто спирам да живея твоя живот вместо моя.

Отидох в стаята си и за първи път от години почувствах облекчение. Знам, че ще бъде трудно – за мен, за Петър, за Алекс. Но може би така ще научим най-важния урок: подкрепата не е даденост и не е задължение.

Сега стоя тук и се питам: Колко още хора живеят живота на близките си вместо своя? И кога идва моментът да кажем „стига“?