Години живях в лъжа: Истината за фирмените партита на съпруга ми

– Пак ли ще се прибираш късно? – попитах го, докато закопчаваше ризата си пред огледалото. Гласът ми трепереше, но се опитах да го скрия.

– Да, фирмено парти е. Знаеш, че не мога да те взема – отвърна той, без да ме погледне.

Това беше третият път този месец. Винаги една и съща история: „Политика на фирмата, само служители.“ Приех го, защото му вярвах. Или поне така си мислех.

Животът ни в Пловдив беше подреден като по конец – или поне така изглеждаше отвън. Аз работех като учителка в детска градина, а той – в голяма строителна фирма. Имахме хубав апартамент в Кючук Париж, две деца и уж стабилен брак. Но нещо в мен се пропука още преди година, когато започнах да усещам дистанцията между нас. Вечерите му станаха по-дълги, телефонът – по-тих, а очите му – по-студени.

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, дъщеря ни Мария попита:

– Мамо, защо тате никога не те взима на партитата? Всички родители от класа на Даниела ходят заедно.

Замръзнах. Не знаех какво да кажа. Усетих как гърлото ми се свива и просто промърморих нещо за „различните фирмени правила“.

Но съмнението вече беше посято. Започнах да обръщам повече внимание на дребните неща – парфюмът по яката му, който не беше моят; смс-ите късно вечер; снимките във Facebook, на които колежките му се смеят до него, а аз никога не съм поканена.

Една сутрин, докато той се къпеше, телефонът му изписука. Не исках да го правя, но нещо ме накара да погледна. Беше съобщение от колежката му Ваня: „Ще носиш ли пак онзи син костюм? Всички ще сме там с половинките си.“

Половинките си.

Сърцето ми заби лудо. Не можех да повярвам. Изчаках го да излезе и с треперещ глас попитах:

– Защо Ваня пише, че всички ще са с половинките си? Нали не може?

Той пребледня. За миг видях истински страх в очите му.

– Ами… Не исках да те притеснявам. Мислех, че ще ти е скучно…

– Скучно? Или просто не искаш да ме виждат с теб?

Мълчание. Тежко и лепкаво.

Тогава разбрах – години наред съм живяла в лъжа. Не ставаше въпрос за политика на фирмата. Ставаше въпрос за него. За това, че не иска да ме води там. За това, че крие нещо или някого.

В следващите дни между нас се възцари ледена тишина. Опитвах се да разбера какво съм сгрешила. Дали вече не ме обича? Дали се срамува от мен? Или просто има друга?

Майка ми забеляза промяната у мен още на следващия уикенд.

– Какво става, Цвети? Не си себе си.

Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя само въздъхна тежко:

– Мъжете понякога са страхливци. Но ти заслужаваш истината.

Събрах кураж и една вечер настоях да отида с него на следващото парти. Той се опита да ме разубеди:

– Ще ти е неприятно… Не познаваш никого…

– Искам да дойда – казах твърдо.

Той нямаше избор.

Вечерта беше студена и влажна. Влязохме в ресторанта ръка за ръка, но още на входа той пусна ръката ми. Колегите му ни посрещнаха с изненадани погледи. Ваня дойде първа:

– О, най-накрая да те видим! Много сме слушали за теб…

Погледнах го – той гледаше в земята.

През цялата вечер той едва говореше с мен. Стоеше настрана, а аз усещах как всички ме гледат с любопитство и съжаление. В един момент чух как една от жените прошепна:

– Горката… Ако знаеше само…

Сърцето ми се сви. Излязох навън и заплаках като дете.

На връщане в колата не издържах:

– Кажи ми истината! Има ли друга жена? Срамуваш ли се от мен?

Той мълча дълго, после каза тихо:

– Не… Просто… Не исках да смесвам работата с личния живот. Има напрежение…

Не му повярвах. Вече нищо не можех да повярвам.

Оттогава всичко между нас се промени. Живеем заедно, но сме като непознати. Децата усещат напрежението и ме питат защо татко е толкова мълчалив.

Понякога се чудя дали някога ще мога пак да му вярвам. Дали изобщо има смисъл да се боря за този брак? Или е време да избера себе си?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли доверието да се върне след такава лъжа?