Гостенка в собствения си дом: Историята на една българска снаха

„Ти си гостенка тук, Елена. Не забравяй това.“ Гласът на свекърва ми, Мария, проряза вечерната тишина като нож. Стоях в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода, а сърцето ми туптеше лудо. Иван, мъжът ми, седеше на масата и не каза нищо. Погледна ме за миг, после отмести очи към телевизора.

Преди две години се омъжих за Иван – момчето, което обичах още от университета във Велико Търново. Мечтаехме за малък апартамент, за спокойствие и уют, но реалността ни удари с цялата си сила. След сватбата се наложи да се преместим при родителите му в Плевен – уж временно, докато съберем пари за собствен дом. „Тук ще сте по-добре, ще помагаме“, каза Мария още първия ден. Но още тогава усетих хладината в думите ѝ.

Първите седмици бяха изпълнени с напрежение. Всяка сутрин закуската вече беше сложена на масата – баница, чай, сирене. Опитвах се да помогна, но Мария винаги ме изпреварваше. „Ти си гостенка, почивай си“, казваше с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Вечер Иван работеше до късно, а аз оставах сама с нея и свекъра – строгият и мълчалив Георги.

С времето започнах да усещам как стените се затварят около мен. Всяко мое действие беше наблюдавано и коментирано. Ако забравех да изтрия праха или не подредя чашите по „правилния“ начин, Мария въздъхваше тежко: „В нашата къща така не се прави.“ Дори когато готвех любимата мусака на Иван, тя стоеше до мен и поправяше всяка стъпка: „Не така се реже лукът, Елена.“

Една вечер, докато миех чиниите след вечеря, чух как Мария шепне на Георги: „Не е като нашите момичета. Не знае как се държи жена в къщата.“ Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Опитах се да говоря с Иван същата нощ:

– Чувствам се като чужда тук. Мама ти не ме приема…
– Елена, това е нейният дом. Трябва да свикнеш. – отговори той студено.

С времето започнах да избягвам общите вечери. Затварях се в стаята ни с книга или слушах музика със слушалки, за да не чувам упреците и критиките. Приятелките ми от университета ми липсваха ужасно. Понякога им звънях тайно в банята, за да не чуе Мария как се оплаквам.

Един ден майка ми дойде на гости от Русе. Донесе домашна лютеница и сладко от смокини. Мария я посрещна хладно:
– У нас не ядем толкова сладко.
Майка ми се усмихна неловко и ми стисна ръката под масата. Когато си тръгна, плаках цяла нощ.

Скоро след това Иван започна да се прибира все по-късно. Когато го попитах дали има проблеми в работата, той само поклати глава:
– Не ми натяквай, Елена. И без това вкъщи е достатъчно напрегнато.

Една сутрин Мария ме посрещна с новина:
– Ще каним гости довечера – леля ти Стефка и братовчедите на Иван.
– Добре – казах тихо.
– Ще направиш салатата и ще подредиш масата. Но основното ще го готвя аз – не искам изненади.

Докато нарязвах доматите, чух как тя говори по телефона:
– Елена? Ами тя е тук… помага колкото може… но не е като нашите хора.

Вечерта гостите дойдоха. Всички се смееха и разказваха истории от детството на Иван. Аз седях в ъгъла и разнасях чинии. Никой не ме попита как съм или какво правя. Когато опитах да разкажа нещо за себе си, Мария ме прекъсна:
– Елена е скромна… не обича много да говори.

След като всички си тръгнаха, Иван ме погледна:
– Защо стоиш като сянка? Покажи малко инициатива!
– Как? Когато никой не ме слуша?
– Ти си гостенка тук, Елена – каза той студено.

Тази нощ не можах да заспя. Гледах тавана и мислех за живота си – за мечтите, които имахме с Иван; за дома, който никога нямаше да бъде мой; за майка ми, която винаги казваше: „Жената трябва да има свое място.“

На следващата сутрин събрах смелост и казах на Иван:
– Не мога повече така. Или намираме свой дом, или…
Той ме изгледа дълго:
– Пари нямаме. Търпи още малко.
– Не мога! – извиках през сълзи.
Мария влезе в стаята:
– Какво става тук?
– Нищо – прошепнах и излязох навън.

Вървях из улиците на Плевен без посока. Спомних си думите на майка ми: „Не позволявай да те тъпчат.“ Реших да потърся работа – нещо малко, само за себе си. Намерих обява за продавачка в книжарница близо до центъра. Отидох на интервюто с треперещи ръце и ме приеха веднага.

Първият ден в книжарницата беше като глътка въздух след дълго задушаване. Хората ме поздравяваха с усмивка; клиентите питаха за книги; колежката ми Цвети ме покани на кафе след работа.

Когато казах на Иван за новата работа, той само въздъхна:
– Както искаш… Само гледай да не ядосаш мама.
Мария беше още по-студена:
– Сега кой ще чисти? Кой ще готви?
– Ще помагам колкото мога – отвърнах тихо.

С времето започнах да усещам как малко по малко си връщам себе си. Започнах да спестявам пари; намерих нови приятели; понякога оставах след работа само за да не се прибирам веднага у дома.

Една вечер Иван дойде в книжарницата:
– Мама каза да купиш хляб.
Погледнах го право в очите:
– Аз вече не съм гостенка тук, Иван. Искам свой живот.
Той замълча дълго:
– Ще говорим довечера.

Сега пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да разбере болката на жените като мен – жените, които са гости в собствения си дом. Дали някога ще намеря своето място? Или ще остана завинаги чужда сред „свои“?