Гостите радват два пъти: как брат ми превърна уикенда в изпитание на търпението

— Не мога да повярвам, че пак закъсняват! — изръмжах през зъби, докато гледах часовника за десети път. Беше събота сутрин, а апартаментът ми в Люлин вече миришеше на баница и кафе. Майка ми винаги казваше, че гостите радват два пъти — когато дойдат и когато си тръгнат. Но този път усещах, че ще има повече ядове, отколкото радост.

Димитър, брат ми, и жена му Мария трябваше да пристигнат преди час. Димитър винаги е бил „звездата“ на семейството — отличникът, любимецът на мама, човекът с големите планове. Аз — Елена — съм по-малката сестра, тази, която винаги остава в сянката му. Вратата издрънча и аз се стегнах.

— Ей, Ели! — провикна се Димитър още от коридора, сякаш сме на село, а не в панелен блок.

— Здравейте — казах сухо и се опитах да прикрия раздразнението си. Мария ме целуна по бузата, но усетих хладината ѝ. Тя никога не ме харесваше особено.

— Много хубаво си подредила — каза тя с онзи тон, който винаги ме кара да се чувствам като ученичка.

— Благодаря — отвърнах и се обърнах към кухнята. — Кафе?

— Аз ще взема чай — каза Мария и се настани на дивана, сякаш е у дома си.

Димитър започна да разказва за новата си работа в Софарма, за колата, която мисли да купи, за плановете им да си вземат апартамент в Лозенец. Слушах го и усещах как гневът ми расте. Винаги същото — той говори, всички слушат.

— А ти, Ели? Как върви работата в детската градина? — попита Мария с престорен интерес.

— Добре е — отвърнах кратко. — Децата са палави, но ги обичам.

— Е, важното е да имаш стабилна работа — каза тя и се усмихна снизходително.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ни.

— Елена, всичко наред ли е? Димитър каза, че ще дойдат рано…

— Да, мамо, тук са вече — казах тихо и затворих.

Следобедът мина в напрежение. Димитър настоя да гледаме семейни снимки. На всяка снимка той беше в центъра — първият учебен ден, абитуриентският бал, дипломирането… Аз бях някъде отстрани.

— Помниш ли как ти помогнах с математиката? — попита той с усмивка.

— Помня — казах сухо. — Но май забрави как аз ти помагах с българския.

Мария се засмя:

— О, Дими винаги е бил отличникът!

Почувствах как нещо в мен се къса.

Вечерта седнахме на масата. Направих мусака и салата шопска. Мария започна да критикува:

— Мусаката е малко суха… Аз слагам повече домати.

Димитър кимна:

— Да, наистина… Но иначе е добре.

Стиснах зъби. Бях вложила толкова усилия да ги посрещна добре. А те…

По-късно вечерта Мария започна да разказва за техните пътувания до Гърция и Италия. Показваше снимки на телефона си и питаше:

— А ти къде беше това лято?

— В Бургас при баба…

Тя повдигна вежди:

— О, колко мило!

Димитър се намеси:

— Ели винаги си е била домашарка.

Почувствах се унизена. Станах рязко от масата:

— Извинете ме, имам работа.

Затворих се в стаята си и чух как Мария прошепва:

— Много е чувствителна…

На следващия ден напрежението продължи. Димитър настоя да отидем на разходка из центъра. Вървяхме мълчаливо по булевард „Витоша“. Мария не спираше да снима и да коментира:

— Колко е мръсно тук… Във Виена всичко е чисто.

Димитър я подкрепяше:

— Да, тук нищо не се променя.

Не издържах:

— Ако толкова не ви харесва тук, защо идвате?

Димитър ме изгледа остро:

— Ели, защо винаги трябва да се заяждаш? Не можеш ли просто да се радваш?

Сълзите напълниха очите ми:

— Радвам се… Просто понякога ми писва да слушам как всичко чуждо е по-добро!

Мария млъкна. Димитър въздъхна тежко:

— Може би трябваше да останем в хотел…

Вечерта те си тръгнаха по-рано от планираното. Апартаментът опустя внезапно. Седнах на дивана и заплаках. Чувствах се малка и ненужна. Защо винаги трябва да доказвам нещо? Защо любовта в семейството ни е толкова трудна?

Сега седя сама и си мисля: Дали някога ще спрем да се състезаваме? Дали ще можем просто да бъдем брат и сестра без горчивина? Как мислите — възможно ли е това в българското семейство?