Хладилникът, който разби нашето семейство

– Не мога да повярвам, че пак започваш с тези твои идеи! – гласът на брат ми, Димитър, проряза тишината в малката кухня на панелката ни в Люлин. Стоях до прозореца, стискайки чашата си с кафе, а навън дъждът барабанеше по ламаринените первази. Беше началото на април, а аз вече усещах тежестта на предстоящия рожден ден на мама.

– Митко, не е някаква прищявка. Хладилникът й е на повече от двадесет години. Всяка сутрин се буди с мисълта дали ще проработи или ще се развали съвсем. Не мислиш ли, че заслужава нещо ново? – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Той се изсмя горчиво:
– Ти все искаш да решаваш всичко. Да купим това, да направим онова. А някой пита ли ме дали мога да си позволя? Или дали изобщо искам?

Погледнах го – беше се облегнал на вратата, с ръце в джобовете, очите му бяха пълни с умора и нещо като гняв. Изведнъж осъзнах колко сме се отчуждили. Кога за последно бяхме говорили истински, без да спорим за пари или за миналото?

– Митко, не става дума само за парите. Можем да съберем заедно, аз ще дам повече, ако трябва. Просто искам да направим нещо хубаво за мама – прошепнах.

Той млъкна за миг, после избухна:
– Ти винаги си била любимката! Все ти си добрата дъщеря, отличничката, тази, която всички хвалят. А аз? Аз съм този, който не успя. Който остана тук, в Люлин, с работа в склада и кредити до гуша!

Сълзите напираха в очите ми. Не очаквах такъв изблик. Винаги съм знаела, че Митко носи тежестта на провалите си, но никога не го беше изричал така ясно.

– Митко… – опитах се да го докосна по рамото, но той се дръпна.

– Не ми трябва твоята жалост! Ако искаш хладилник – купи го сама. Аз няма да участвам в този цирк.

Излезе и тресна вратата зад себе си. Останах сама в кухнята, с пулсиращо сърце и усещане за провал. Как стигнахме дотук? Как една проста идея се превърна в буря?

Вечерта звъннах на мама. Гласът й беше уморен, но топъл:
– Как си, мило?

– Добре съм… Мамо, мислех си… ако имаше нов хладилник, какво би искала?

Тя се засмя тихо:
– Ох, стига с тези подаръци! Важното е да сте здрави и да се разбирате с брат ти. Знаеш ли колко ми липсва времето, когато бяхте малки и се смеехте заедно?

Сълзите ми потекоха по бузите. Не можех да й кажа какво се беше случило.

Следващите дни минаха в мълчание между мен и Митко. Виждахме се само когато трябваше да занесем нещо на мама или да оправим някоя сметка. Всяка среща беше напрегната, изпълнена с неизказани думи.

Една вечер го намерих пред блока, седнал на пейката с бутилка бира.
– Може ли? – попитах и седнах до него.
Той не каза нищо.
– Митко… съжалявам. Не исках да те карам да се чувстваш зле. Просто… толкова ми липсва онова време, когато бяхме близки.
Той въздъхна тежко:
– И на мен ми липсва. Но животът ни промени. Ти замина да учиш в Софийския, намери си хубава работа… А аз останах тук. Понякога ми е ядно на себе си, понякога – на теб.
– Не е късно да променим нещо – казах тихо.
Той ме погледна за първи път от дни:
– Може би… Но трябва да спрем да се сравняваме. И да спрем да мислим, че парите решават всичко.

На рождения ден на мама донесохме торта и цветя. Нямаше нов хладилник. Но имаше усмивки и прегръдки. За първи път от години седнахме тримата на масата и говорихме истински – за мечтите си, за страховете си, за това колко ни е страх да не изгубим връзката помежду си.

Мама ни гледаше със сълзи в очите:
– Това е най-големият подарък – каза тя.

Сега често се питам: колко струва едно семейство? И кога забравихме какво значи да бъдем заедно?