Хладилникът винаги е празен, а портфейлът ни не стига: Историята на един български син, който не иска да порасне

– Петре, пак ли ще стоиш цял ден пред компютъра? – гласът ми трепери, докато затварям вратата на стаята му. Мирише на застояло, на безвремие. Слънцето се опитва да пробие през тежките пердета, но той дори не ги е дръпнал.

– Работя, мамо. Остави ме – отговаря ми без да ме погледне, пръстите му тракат по клавиатурата.

Вече не помня кога за последно го видях да излиза с приятели. Или изобщо да излиза. На 32 години е, а живее с нас, с баща си и мен, в малкия ни апартамент в Люлин. Когато беше малък, мечтаех за големи неща за него – да завърши университет, да си намери хубава работа, да срещне момиче, да се ожени, да имаме внуци. А сега? Сега се чудя дали изобщо ще напусне някога дома ни.

Петър работи като програмист – уж добра професия, уж добре платена. Но всичко се случва онлайн. Поръчва си храна по интернет, дрехи по интернет, дори приятелите му са виртуални. Не помня кога за последно е говорил с някого лице в лице, освен с нас. А аз и баща му – Георги – вече не знаем какво да правим.

– Мария, пак ли си му купила чипс и безалкохолно? – пита ме Георги една вечер, докато прибирам покупките.

– Ако не му купя аз, ще си поръча сам. Поне така знам какво яде – отвръщам тихо.

– Не можем вечно да го издържаме! На 32 години е! Хладилникът е винаги празен, а портфейлът ни не стига! – гласът на Георги е уморен, почти отчаян.

Понякога се караме заради Петър. Често. Георги смята, че съм прекалено мека с него. Че го глезя. А аз… аз просто не мога да го оставя гладен или самотен. Виждам го как се затваря все повече в себе си. Как тялото му се разширява, а душата му се свива.

– Петре, защо не излезеш малко? Да се разходиш в парка? – опитвам се една сутрин.

– Нямам време. Имам работа.

– А приятелите ти? Не си ги виждал от години.

– Те са заети. И аз съм зает.

Това е всичко, което получавам от него – кратки отговори и затворена врата. Понякога чувам как вечер гледа филми или играе игри до късно. Сутрин става късно и започва всичко отначало.

Една вечер Георги не издържа.

– Петре! – вика го строго. – Стига толкова! Трябва да поемеш отговорност! Не можем вечно да те издържаме! Кога ще си намериш момиче? Кога ще започнеш истински живот?

Петър излиза от стаята си бавно, с наведена глава.

– Татко… Не разбирате ли? Не мога просто така да изляза навън. Всички ме гледат странно. Чувствам се зле… Не съм като другите…

Георги въздъхва тежко и излиза на балкона да пуши. Аз оставам насаме със сина си.

– Петре… Аз съм тук за теб. Но трябва да направиш нещо за себе си. Искам да те видя щастлив.

Той ме поглежда за първи път от седмици със сълзи в очите.

– Мамо… Страх ме е.

Прегръщам го силно. В този момент усещам колко е крехък всъщност моят голям син. Колко много болка носи в себе си.

Дните минават в напрежение. Георги все по-често говори за това, че трябва да го изгоним. Аз не мога дори да си го представя. Но парите свършват бързо – сметките растат, храната изчезва за дни. Започвам да работя допълнително като чистачка в една фирма, за да помагам с разходите.

Една вечер се прибирам уморена до смърт и намирам Петър в кухнята. Готви яйца. За първи път от години го виждам да прави нещо сам.

– Мамо… Мисля да опитам да изляза утре. Да отида до магазина сам.

Усмихвам се през сълзи.

– Гордея се с теб, Петре.

На следващия ден той наистина излиза. Връща се след половин час – изпотен, но усмихнат. Купил хляб и мляко.

– Беше страшно… но и хубаво – казва ми тихо.

От този ден започва промяната. Бавно, но сигурно Петър започва да излиза все по-често. Записва се на курс по английски в читалището наблизо. Започва да говори повече с нас. Дори веднъж довежда вкъщи едно момиче – Марияна от курса.

Георги все още е строг, но вече гледа с надежда към бъдещето на сина ни.

Аз често се питам: Къде сбъркахме като родители? Или просто животът стана твърде труден за младите? Дали има още семейства като нашето?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Как бихте помогнали на своето дете да намери пътя към живота?