„Имаш един месец да напуснеш апартамента ми!“ – изречението, което преобърна живота ми

„Имаш един месец да напуснеш апартамента ми! Не искам повече да те виждам тук!“ – думите на свекърва ми, Станка, още кънтят в ушите ми. Стоях насред хола ѝ, с куфар в ръка и сълзи в очите, а мъжът ми, Петър, гледаше в пода и мълчеше. Беше само месец след сватбата ни. Мечтаех за ново начало, за дом, за семейство, а вместо това получих студенината на една жена, която никога не ме прие.

– Петре, кажи нещо! – прошепнах отчаяно. – Това е и твой дом…

Той само сви рамене. – Мама е права… Тя плаща всичко тук.

В този момент разбрах, че съм сама. Майка ми винаги казваше: „Внимавай с кого се жениш, дъще, не само за мъжа си се омъжваш, а и за семейството му.“ Не ѝ повярвах. Влюбих се в Петър – тих, добър, работлив. Но никога не се осмели да се противопостави на майка си.

Станка беше от онези жени – властна, строга, с остър език и още по-остри очи. Бащата на Петър почина рано и тя сама го отгледа. „Моят син няма да страда заради някаква жена!“, повтаряше често пред приятелките си. Още от първия ден усещах хладното ѝ отношение – погледите ѝ, подмятанията за моето семейство от провинцията, за това как не умея да готвя като нея.

Преди сватбата обеща, че ще живеем при нея „докато си стъпим на краката“. Аз работех като учителка в детска градина, Петър беше техник в малка фирма. Заплатите ни стигаха едва за сметките и храната. Мечтаехме за собствен дом, но с тези цени в София…

Първите седмици след сватбата бяха кошмарни. Станка постоянно намираше повод да ме упреква – че не съм изчистила добре банята, че съм изхарчила твърде много пари за пазаруване, че съм оставила чиния в мивката. Веднъж дори каза пред Петър:

– Ако майка ти те беше научила на ред, сега нямаше да ми се налага аз да те уча!

Петър пак замълча. Вечер плачех тихо в леглото до него. Той ме прегръщаше и казваше: „Ще мине… Мама ще свикне.“ Но не свикна.

Една вечер се прибрах по-късно – имах родителска среща в градината. Станка ме чакаше на прага.

– Къде се моташ? Тук не е хотел! – изсъска тя.

– Работя…

– На мен не ми трябват чужди хора в къщата! Или ще си намерите квартира, или си тръгвай!

Тогава Петър най-сетне проговори:

– Мамо, стига! Не можем просто така да си тръгнем…

– Можеш! И ще го направиш! – отсече тя.

Така започнаха дните на отчаяното търсене на квартира. Всичко беше скъпо или мизерно. Обикаляхме кварталите с автобуси до късно вечер. Веднъж седнахме на една пейка до „Люлин“ и Петър прошепна:

– Може би трябваше да остана при мама…

Погледнах го невярващо:

– А аз? Аз къде съм в този твой живот?

Той замълча. В този момент разбрах колко самотна съм всъщност.

Накрая намерихме малка гарсониера в „Надежда“. Стените бяха напукани, прозорците духаха, но поне беше нашето място. Преместихме се с няколко сака и стария телевизор на Станка (тя ни го даде с думите: „Да не кажете после, че не съм ви помогнала“).

Първите дни бяха трудни. Пари нямахме почти никакви. Петър започна да работи допълнително като куриер. Аз взимах частни уроци по математика на деца от блока. Вечерите прекарвахме в тишина – той уморен, аз разочарована.

Една вечер телефонът звънна – беше майка ми от Плевен.

– Как сте, дете?

– Добре сме… – излъгах.

– Знам те аз… Не се предавай! Ти си силна!

Разплаках се. Толкова ми липсваше подкрепа…

С времето започнах да усещам свободата на собствения дом – макар и малък и студен. Готвех каквото искам, пеех си под душа, канех приятелки на чай. Петър обаче ставаше все по-мълчалив. Често ходеше при майка си – тя го канеше на вечеря, пращаше му буркани с лютеница и компоти.

Една вечер се прибра късно и каза:

– Мама е болна… Трябва да ѝ помагам.

– А аз? – попитах тихо.

– Ти си силна… Ще се справиш.

Тогава разбрах – той никога няма да избере мен пред майка си.

Минаха месеци. Научих се да живея сама със себе си. Започнах да пиша разкази за живота си – за болката, за надеждата, за малките победи. Намерих нови приятели сред колегите си. Един ден получих покана за участие в литературен конкурс. За първи път от години се почувствах жива.

Петър все по-рядко се прибираше вкъщи. Един ден просто не се върна. Остави бележка: „Извинявай… Не мога повече.“

Стоях насред празната стая и плаках. Но този път сълзите бяха различни – не от отчаяние, а от освобождение.

Днес живея сама в малката гарсониера. Имам цветя на прозореца и книги по рафтовете. Пиша истории за жени като мен – които са били изгонени, предадени, но са намерили сили да продължат напред.

Понякога се питам: Защо толкова много български семейства позволяват на миналото и традициите да разрушават щастието на децата си? Дали някога ще се научим да избираме себе си пред чуждите очаквания?