„Имаш един месец да напуснеш дома ми!“ – изречението, което преобърна живота ми

„Имаш един месец да напуснеш дома ми!“ — думите на свекърва ми Мария отекнаха в коридора като гръм. Стоях насред хола, с ръце, стиснати в юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали и тя го чува. Петър, мъжът ми, стоеше до мен с наведена глава, сякаш беше малко момче, което е направило беля.

— Мария, моля те… — гласът ми трепереше. — Това е и наш дом вече. Нали така се разбрахме?

Тя ме изгледа с онзи леден поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

— Не сме се разбирали за нищо. Това е моят апартамент. Ти си гостенка тук. И не забравяй — аз съм майка му! — каза тя и затръшна вратата на кухнята.

Петър не каза нищо. Просто седна на дивана и започна да си върти ключовете на пръста. В този момент осъзнах, че съм сама. Сама срещу нея, срещу него, срещу всички очаквания и традиции, които ме задушаваха още от деня на сватбата.

Върнах се мислено към онзи ден — бяла рокля, усмивки, роднини от цяла България, песни и танци до зори. Всички ни пожелаваха щастие и разбирателство. Никой не каза нищо за това какво се случва, когато мечтите ти се сблъскат с реалността.

— Петре, ще кажеш ли нещо? — прошепнах през сълзи.

Той само въздъхна:

— Мамо е права… Това си е нейният дом. Ще намерим нещо наше.

— Ама ние нямаме спестявания! Аз още не съм започнала работа… Как ще се оправим?

Той сви рамене. В този момент го намразих. Не заради това, че не ме защити, а защото не се опита дори да разбере колко боли.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мария започна да се държи още по-студено. Сутрин закусваше сама в кухнята и заключваше вратата след себе си. Вечер гледаше телевизия с толкова силен звук, че не можех да чуя собствените си мисли. Веднъж дори скри ютията и когато я попитах къде е, ми каза:

— Вече не ти трябва. Скоро няма да си тук.

Петър работеше до късно и все по-рядко се прибираше навреме. Започнах да се чудя дали не го прави нарочно — да избяга от напрежението у дома или от мен.

Една вечер седях на терасата и гледах светлините на София. Мислех си за родителите ми в Пловдив — как ли щяха да реагират, ако им кажа истината? Майка винаги казваше: „Търпи, дете мое! Бракът е компромис.“ Но аз вече не можех да търпя.

На следващата сутрин реших да говоря с Мария. Намерих я в кухнята, докато бъркаше кафе.

— Мария… Моля те, кажи ми защо? Какво направих толкова лошо?

Тя ме погледна дълго и тежко:

— Не си направила нищо лошо. Просто… тук няма място за двама жени под един покрив. Аз съм свикнала да командвам в този дом. Ти си млада, ще намериш своето място. А Петър… той винаги ще бъде моето момче.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Но аз го обичам! Искам да сме семейство!

— Семейство ще бъдете, когато имате свой дом — каза тя тихо и излезе.

Останах сама в кухнята с чаша студено кафе и разбито сърце.

Последната седмица беше най-тежка. Събирах багажа си — дрехи, книги, снимки от сватбата… Всяка вещ беше като парче от живота ми, който се разпадаше пред очите ми. Петър все още мълчеше. Когато го попитах къде ще отидем, той само каза:

— Ще видим… Може би при един приятел за известно време.

В деня на изнасянето Мария стоеше на прага с кръстосани ръце.

— Надявам се да намерите щастието си — каза тя сухо.

Петър изнесе куфарите ни без дума. Аз спрях за миг и я погледнах:

— Може би някой ден ще разберете какво е да си сама срещу всички.

Излязохме на улицата. Беше студено и валеше ситен дъжд. Хванах Петър за ръката — беше ледена.

— Ще се справим ли? — попитах го тихо.

Той ме погледна за първи път от дни:

— Ще трябва…

Сега живеем под наем в малка гарсониера в Люлин. Всеки ден търся работа и се чудя дали направих правилния избор — дали трябваше да търпя повече или да се боря по-силно? Петър все още е затворен в себе си, а аз все по-често се питам: „Колко струва любовта, ако трябва да жертваш себе си?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да търпите или щяхте да се борите за своето щастие?