Инцидентът, който ме научи да казвам „не“: Роднините, които не ми позволиха да се радвам на живота край язовир Искър

— Не мога да повярвам, че пак идват! — прошепнах ядосано на Георги, докато гледах през прозореца как колата на леля Мария спира пред портата ни. Беше събота сутрин, а аз мечтаех за тишина, кафе на верандата и мирис на борова гора. Вместо това, още от ранни зори, телефонът ми звъня три пъти — веднъж майка ми, после братовчедка ми Деси, а накрая и леля Мария: „Ще минем само за малко, да видим как сте.“

Георги въздъхна и се опита да ме прегърне, но аз вече бях напрегната като струна. Откакто се преместихме тук — в малката ни къща край язовир Искър, където всичко мирише на свобода и ново начало — роднините ни не ни оставяха на мира. Първите няколко седмици беше приятно — носеха домашна лютеница, сладко от смокини, разказваха истории от детството. Но после започнаха да идват все по-често, да дават съвети за всичко: „Трябва да боядисате оградата в зелено, така е по-българско“, „Защо не гледате кокошки?“, „Тази градина е прекалено малка за картофи“.

— Здравейте! — извика леля Мария още от портата. — Донесох ви малко баница и… о, виждам, че пак не сте окосили тревата!

— Добре дошли — казах с фалшива усмивка и отворих вратата. Георги се скри в гаража под предлог, че трябва да оправи нещо по колата. Останах сама срещу цялата роднинска армия: леля Мария, чичо Иван и братовчедка Деси с двете си деца.

— Много е хубаво тук — каза Деси и веднага добави: — Но аз бих сложила още един прозорец в кухнята. Повече светлина!

— А вие кога ще си направите барбекю? — попита чичо Иван. — Всички нормални хора тук имат барбекю!

Стиснах зъби. Не исках да ги обидя, но усещах как гневът ми расте. Всяка тяхна дума беше като игла в кожата ми. Исках просто да бъда сама със семейството си, да се радвам на спокойствието, което толкова дълго търсихме.

Следобедът мина в безкрайни разговори за това какво трябва да променим в дома си, какво не правим правилно и какви са „традициите“ на село. Когато най-накрая си тръгнаха, бях изтощена до крайност.

— Докога ще търпим това? — попитах Георги вечерта.

Той сви рамене:
— Те са ни семейство… Не можем просто да ги отпратим.

— А ние кога ще живеем за себе си? — изкрещях през сълзи. — Това ли беше мечтата ни?

На следващата седмица историята се повтори. Този път дойдоха майка ми и баща ми. Майка ми оглеждаше всяко ъгълче:
— Трябва да смените пердетата. Тези са прекалено тъмни.

Баща ми поклати глава:
— Тук е хубаво, ама много самотно. Не ви ли е страх?

Почувствах се като дете, което никога не може да угоди на родителите си. Вечерта седнах на верандата с чаша вино и се разплаках. Георги ме прегърна:
— Знам, че ти е тежко. Но трябва да им кажеш как се чувстваш.

— Не мога — прошепнах. — Ще ги обидя.

— А себе си не обиждаш ли така?

Думите му ме удариха като гръм. Прекарах безсънна нощ, мислейки за всички моменти, в които съм преглъщала себе си заради другите. На сутринта взех решение.

Когато следващия уикенд леля Мария отново се обади с „Ще минем само за малко“, казах твърдо:
— Не е удобно този път. Искаме да останем сами.

Настъпи тишина от другата страна на телефона.
— Ама… добре, щом така искате.

Сложих телефона и усетих как огромен товар пада от раменете ми. За първи път от месеци изпитах истинско спокойствие.

След този ден започнах постепенно да поставям граници. Не беше лесно — някои роднини се обидиха, други започнаха да говорят зад гърба ми. Майка ми плака по телефона:
— Как можа така? Ние сме ти семейство!

Но аз вече знаех: ако не защитя себе си и мечтите си, никой няма да го направи вместо мен.

Сега седя на верандата с Георги, гледам залеза над язовира и се питам: Колко често позволяваме на другите да определят живота ни? И кога най-накрая ще се научим да казваме „не“ без вина?