Избрах самотата пред брака: Историята на един българин на 54

– Стефане, пак ли ще стоиш сам вкъщи тази събота? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малката ми кухня, докато сипвах кафе в любимата си чаша.

– Майко, не ми се излиза – отвърнах тихо, без да я поглеждам. Знаех, че ще започне пак. Винаги започваше така.

– На 54 години си! Хората вече имат внуци, а ти… Само работа и телевизия! Не ти ли омръзна тази самота?

Затворих очи. Всяка дума режеше като нож. Не беше само тя – брат ми Петър, съседите, дори колегите в офиса – всички ме гледаха сякаш съм някакъв провал, защото не съм се оженил повторно след развода с Мария.

Мария… Дори сега, след толкова години, името й ме кара да потръпна. Бяхме женени 18 години. Имахме всичко – апартамент в „Люлин“, две коли, стабилна работа. Но някъде по пътя се изгубихме. Тя искаше повече – повече внимание, повече пътувания, повече живот. Аз исках спокойствие. Вечер се прибирах уморен, тя ме посрещаше с упреци. Стигна се до там, че една вечер просто си тръгна. Остави ми бележка: „Не мога повече така.“

След развода останах сам в апартамента. Първите месеци бяха ад. Слушах тишината, която крещеше в ушите ми. Приятелите ми – повечето женени – ме канеха на вечери, опитваха се да ме запознаят с „подходящи“ жени. Всяка среща беше като интервю за работа: „Какво търсиш? Защо си още сам? Не ти ли липсва компания?“

Преди месец дойде на гости старият ми приятел Георги. Седнахме на балкона с по една ракия.

– Братле, не ти ли писна да си сам? – попита той директно.

– Не знам… Понякога ми липсва някой до мен. Но после си спомням какво беше с Мария… Не искам пак да минавам през това.

– Ама ти не си вече на 30! Виж, има една колежка на жена ми – Елена, на 45 е, разведена, много свястна жена! Ще ви запозная!

Погледнах го и се засмях горчиво.

– Георги, не е въпросът в годините или в жената. Въпросът е в мен. Не мога да се върна към онзи живот – компромиси, скандали за глупости, очаквания, които не мога да изпълня.

Той замълча за миг.

– Ами ако изпуснеш последния влак? Ако останеш сам завинаги?

– Може би това е моят влак – отвърнах тихо.

Истината е, че страхът от самота ме гложди всяка вечер. Но още повече ме плаши мисълта да загубя себе си отново. След развода започнах да откривам малките радости – сутрешното кафе на терасата, разходките в Южния парк, книгите, които отлагах с години. Започнах да рисувам – нещо, което винаги съм искал като дете.

Майка ми не разбира това.

– Стефане, хората ще говорят! Какво ще кажат съседите? Че си неудачник?

– Нека говорят – отвръщам вече без гняв. – Аз живея за себе си.

Понякога вечер сядам пред прозореца и гледам светлините на София. Мисля си за всички онези хора в панелките отсреща – колко от тях са истински щастливи? Колко от тях са заедно само защото така трябва?

Преди седмица срещнах Елена – жената, за която Георги говореше. Беше мила, интелигентна, с топла усмивка. Разходихме се из Борисовата градина. Говорихме за книги, за музика, за живота след развода. Видях в очите й същия страх като моя – страх от ново разочарование.

– Защо не опитаме? – попита тя накрая.

Погледнах я дълго.

– Може би още не съм готов… Или може би просто не искам повече да се боря с чуждите очаквания.

Тя кимна разбиращо.

Върнах се вкъщи с усещането за облекчение и тъга едновременно. Знам, че много хора няма да ме разберат. В България все още вярваме, че човек трябва да има семейство на всяка цена – иначе е непълен.

Но аз избрах друго. Избрах свободата да бъда сам със себе си. Да не правя компромиси със собственото си щастие само заради хорското мнение.

Понякога се питам: дали съм страхливец или просто честен със себе си? Дали самотата е проклятие или благословия?

А вие как мислите? Дали човек трябва да се жертва заради очакванията на другите или има право да избере самотата като свой път?