Изгоних свекърва си от новия ни дом: Истината за едно семейно начало

– Не може така, Мария! Това е моят дом и ще правя каквото си искам! – гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, отекна в малкия хол, докато аз стисках чашата с вино така силно, че се страхувах да не я счупя.

Беше първата ни вечер в новото жилище – уж нашето ново начало с Петър. След години на мечти и компромиси най-накрая се нанесохме в апартамента на майка му. Тя настояваше, че това е и наш дом, че ни приема като свои деца. Но още от първия ден усещах как въздухът се сгъстява между нас.

Петър стоеше до мен, стиснал устни, а очите му шареха между мен и майка му. Беше ясно, че не искаше да се намесва. Но аз вече не можех да мълча.

– Госпожо Иванова, моля ви, не местете пак мебелите. Оставете ни поне да подредим по наш вкус – казах тихо, но твърдо.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница. – Това е моят апартамент! Ако не ви харесва, може да си търсите друго място!

В този момент разбрах, че съм направила грешка. Че съм повярвала на думите ѝ: „Това жилище е и твое“. Истината беше друга – тук винаги щях да съм гостенка.

Вечерта продължи с напрегнато мълчание. Петър се опита да разведри обстановката:

– Мамо, хайде да оставим Мария да подреди кухнята. Тя обича да готви, ще ѝ е по-удобно така.

– Готви ли? – изсмя се тя. – Да видим дали ще може да направи мусака като моята!

Стиснах зъби. Не беше въпросът в мусаката. Беше въпросът в това, че не ми позволяваше да бъда домакиня в собствения си дом.

Следващите дни бяха изпълнени с дребни забележки и пасивна агресия. Ако оставех чаша на масата – „Тук не се оставят чаши!“. Ако забравех да затворя прозореца – „Ще настинем всички!“. Всяко мое действие беше под лупа.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър дойде при мен:

– Знам, че ти е трудно… Но тя е сама от години. Просто трябва да проявим търпение.

– А аз? Кой ще прояви търпение към мен? – прошепнах през сълзи.

Той замълча. Знаех, че го боли да ме вижда така, но не знаеше какво да направи.

Най-накрая дойде денят на нашата малка „парти“ – поканихме няколко приятели за новото начало. Свекърва ми настояваше всичко да мине по нейния план: тя ще готви, тя ще подрежда масата, тя ще посреща гостите.

– Мамо, Мария иска сама да направи салатите – опита се Петър да я убеди.

– Сигурна съм, че ще ги нареже криво – отвърна тя и ме погледна с лека усмивка.

Гостите пристигнаха. Всички се опитвахме да се държим нормално, но напрежението беше осезаемо. В един момент свекърва ми седна до мен пред всички и каза високо:

– Мария още не знае какво е истинско семейство. Трябва много хляб да изяде, докато стане като мен!

Чух как някой от приятелите ми преглътна неловко. Петър пребледня.

Тогава не издържах:

– Госпожо Иванова, моля ви, напуснете дома ни тази вечер. Искам да бъдем сами със съпруга ми и приятелите ни.

Всички замръзнаха. Тя ме изгледа невярващо:

– Как смееш?! Това е моят апартамент!

– Може би е време да решим чий е всъщност – отвърнах спокойно.

Тя стана рязко и тръшна вратата след себе си. В стаята настъпи тишина.

Петър седеше с наведена глава. След малко прошепна:

– Не знам дали постъпихме правилно…

– Аз знам – казах твърдо. – За първи път от години се чувствам у дома.

След тази вечер отношенията ни със свекърва ми охладняха напълно. Петър беше разкъсан между двете жени в живота си. Започнахме да търсим собствено жилище под наем, макар и малко и старо. Но поне беше наше.

Понякога се питам дали можех да бъда по-търпелива или по-дипломатична. Но после си спомням онова усещане за задушаване и знам – всяка жена заслужава свое пространство и уважение.

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между компромиса и самоуважението?