Изгоних свекърва си от новия ни дом: История за това как домът се превърна в бойно поле
– Не може така, Мария! Това не е начин да се държиш с майка ми! – гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му бяха пълни с разочарование. Стоях насред хола, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не избухна в сълзи. Зад мен, на прага, свекърва ми – госпожа Иванова – ме гледаше с онзи добре познат поглед на укор и превъзходство.
Преди три месеца с Петър най-сетне сбъднахме мечтата си – купихме си двустаен апартамент в „Младост“. Всичко беше ново, чисто, подредено по наш вкус. Бяхме спестявали години наред, отказвали си почивки, излизания, дори нови дрехи. Исках този дом да е нашата крепост – място, където ще започнем истинския си живот като семейство.
Но още първата седмица след преместването Петър ми съобщи, че майка му ще дойде да живее с нас „за малко“, докато ремонтират нейния апартамент. „Само месец-два“, каза той, „ще ти помага с домакинството, ще е забавно.“ Усмихнах се насила и кимнах. Вътрешно обаче нещо в мен се сви. Познавах добре госпожа Иванова – тя беше от онези жени, които винаги знаят по-добре, винаги имат мнение и никога не пропускат да го изкажат.
Още от първия ден тя започна да пренарежда кухнята – „Така не се държат подправките, Марийче!“, „Тези чинии са за гости, не за всеки ден!“. Всяка сутрин ме будеше с трясък на тенджери и упреци: „Ставай по-рано, жената трябва да е първа на крак!“. Петър работеше до късно и рядко беше свидетел на тези сцени. Когато му се оплаквах, той само вдигаше рамене: „Тя е възрастна, не й обръщай внимание.“
Дойде денят на нашата парапетна вечер – поканихме няколко приятели и роднини да отпразнуваме новия дом. Бях приготвила всичко – салати, баница по бабината рецепта, домашен сладкиш. Исках всичко да е перфектно. Още преди гостите да дойдат, свекърва ми започна да критикува: „Това ли ще сложиш на масата? Аз бих направила друго…“, „Трябваше да поканиш и леля Станка, тя ще се обиди!“.
Когато всички се събраха, атмосферата беше напрегната. Госпожа Иванова седеше начело на масата и раздаваше напътствия: „Петре, сипи още ракия на чичо ти! Марийче, донеси още салата!“. Приятелите ми се споглеждаха неловко. По едно време тя започна да разказва пред всички как съм била неумела домакиня: „Като се ожени за Петър, не знаеше дори как се прави леща! Добре че съм аз да я науча.“
Усетих как лицето ми пламва от срам и гняв. Петър се засмя неловко, но не каза нищо. След още няколко подобни забележки чашата преля. Станах рязко от масата:
– Госпожо Иванова, моля ви да напуснете дома ни! – гласът ми трепереше, но този път не от страх.
Настъпи тишина. Всички млъкнаха. Свекърва ми ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
– Как смееш? Това е домът на сина ми! – изсъска тя.
– Това е нашият дом! Искам спокойствие и уважение тук! – отвърнах аз.
Петър скочи:
– Мария, полудя ли? Не можеш така!
– Не мога повече! Или тя си тръгва, или аз!
Гостите започнаха да шушукат. Някои станаха и си тръгнаха. Свекърва ми стана бавно, хвана чантата си и каза:
– Ще си намеря хотел. Но помни думите ми – няма да ти простя това унижение!
Вратата се затвори след нея с трясък. Петър ме гледаше така, сякаш вижда непознат човек.
– Защо го направи? – прошепна той.
– Защото не мога повече да живея по чужди правила в собствения си дом! – отвърнах тихо.
Тази нощ спах сама в спалнята. Петър остана до късно в хола. На сутринта между нас зееше пропаст. Опитах се да му обясня колко тежко ми е било през последните седмици – как всяка дребна забележка ме е карала да се чувствам чужда в собствения си дом. Той слушаше мълчаливо.
Дните минаваха в тягостно мълчание. Свекърва ми не се обади повече. Петър беше студен и отчужден. Започнах да се питам дали постъпих правилно – дали защитих себе си или просто разбих семейството си?
Всяка вечер гледах празната маса и си мислех: Може ли щастието да се изгради върху чужди условия? Или трябва да изберем себе си дори с цената на самотата?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате личното си спокойствие заради семейния мир?