Изгубеният надгробен камък: Историята на една майка и истината, която разцепи селото

— Кой го е направил? — гласът ми трепереше, докато стоях пред празното място, където до вчера беше надгробният камък на Димо. Пръстите ми се впиха в студената земя, а сърцето ми туптеше в ушите. Слънцето едва се подаваше над хоризонта, но вече знаех, че този ден ще промени всичко.

Преди пет години загубих сина си — Димо, моето момче, моят смисъл. Тогава животът ми се срина. С мъжа ми, Петър, едва си говорехме. Той се затвори в себе си, а аз — в болката си. Събирах пари от пенсията на майка ми, продавах буркани със сладко на пазара, за да му направя надгробен камък — нещо специално, нещо, което да казва на света колко много го обичах.

Камъкът беше изработен от стария майстор Георги от съседното село. Върху него бях поръчала да издълбаят: „Димо Иванов Петров — Обичан завинаги“. Когато го поставиха, сякаш за миг намерих покой. Всеки ден ходех там, носех цветя, говорех си с него. Селото ме гледаше със съжаление, но и с неразбиране — „Ивана пак е на гробищата“, шепнеха жените пред магазина.

Но тази сутрин… тази сутрин всичко се промени. Камъкът го нямаше. Само следи от кал и няколко счупени цветя. Вдигнах очи към небето и изкрещях — не към Бога, а към всички, които можеха да ме чуят.

Петър дойде по-късно. Стоеше неловко до мен.
— Може би някой е объркал гроба… — прошепна.
— Не си ли виждал името му? Как ще сбъркат?
Той замълча. Знаех, че не вярва в случайности.

Отидох при кметицата — леля Мария. Тя ме посрещна с уморена усмивка.
— Иване, ще разпитам хората. Но кой би направил такова нещо?
— Това питам и аз! — избухнах. — Това е гробът на детето ми!

Слуховете плъзнаха бързо. Едни казваха, че циганите са го взели за строителен материал. Други — че някой от селото е искал да ме нарани. Трети — че това е Божие наказание за нещо скрито.

Вечерта седях сама в кухнята. Петър беше излязъл „да подиша въздух“. Вратата се отвори рязко и вътре влезе сестра ми Катя.
— Иване, чула ли си какво говорят хората? Че може би самият Георги е взел камъка обратно, защото не си му платила всичко!
— Това е лъжа! Дадох му всичко до стотинка!
Катя ме погледна със съчувствие.
— Знам, сестро… Но хората обичат да говорят.

На следващия ден отидох при Георги. Намерих го в двора му, където дялашe нов кръст.
— Георги, кажи ми истината! Взе ли ти камъка?
Той ме погледна право в очите:
— Не съм го пипал! Кълна се в децата си! Но чух нещо… Някой е видял нощем кола до гробищата.

Върнах се у дома още по-объркана. Селото вече беше разделено — едни ме подкрепяха, други шепнеха зад гърба ми. В магазина жените спираха да говорят щом вляза. Дори Петър започна да избягва погледа ми.

Една вечер чух шум отвън. Излязох и видях Петър да говори с нашия съсед — бай Стефан. Скриха нещо зад плевнята. Приближих се тихо и чух:
— Не трябваше да го правим така… — каза Петър.
— Нямаше друг начин — отвърна Стефан. — Тя щеше да полудее съвсем.

Сърцето ми заби лудо. На следващата сутрин ги изчаках да излязат и отидох зад плевнята. Там, под брезента, беше моят камък — счупен на две.

Паднах на колене и заплаках така, както не бях плакала от погребението насам. Когато Петър се върна и ме видя там, само въздъхна тежко.
— Прости ми, Иване… Не можех повече да те гледам как страдаш всеки ден там. Исках да спреш…
— Да спра какво? Да обичам сина си? Да помня?
Той се разплака за първи път от години.

Истината излезе наяве — Петър и Стефан бяха махнали камъка, за да ме предпазят от собствената ми болка. Мислели, че така ще започна да живея отново. Но вместо това разрушиха последната ми връзка с Димо.

Селото се раздели още повече — едни оправдаваха Петър: „Правил го е от любов“, други го осъждаха: „Как може такова нещо?“ Аз останах сама сред всички тези мнения и погледи.

Днес стоя пред гроба на Димо — без камък, но с повече истини отколкото мога да понеса. Болката не намалява, но вече знам: понякога хората правят най-лошото от любов.

Питам се: Може ли една майка някога да спре да търси детето си? И има ли прошка за онези, които рушат паметта ни в името на доброто?