Изхвърлих сестра си и племенниците си от дома си – и не ги пуснах обратно. Постъпих ли правилно?

— Не мога повече, Ани! Излизайте! — гласът ми трепереше, а сърцето ми биеше лудо. Стоях на прага на хола, с ръце, стиснати в юмруци, докато сестра ми се опитваше да обясни нещо през сълзи. Двете ѝ деца стояха до нея, едното с раничка на гърба, другото с плюшено мече в ръка. В този момент се чувствах като чудовище, но вече не издържах.

Всичко започна преди месец. Ани ми се обади от Плевен, отчаяна. Малкият ѝ син трябваше да мине през сложни изследвания в София, а тя нямаше пари за хотел или квартира. Помоли ме да ги приютя за „няколко дни“. Знаех, че това „няколко дни“ може да стане седмици, но не можех да ѝ откажа – все пак сме сестри. Казах ѝ само едно: „Ани, има няколко правила – тишина след 22 часа, никакви гости и да пазите чисто. Работя от вкъщи и не мога да си позволя хаос.“ Тя кимна по телефона, обеща всичко.

Първите дни бяха спокойни. Децата бяха тихи, Ани се стараеше да не ми пречи. Но после започнаха дребните нарушения – играчки по целия коридор, шумен смях късно вечер, разлято мляко по килима. Опитах се да говоря с нея:

— Ани, моля те, трябва да се спазват правилата. Имам важни онлайн срещи.
— Знам, Клара, ще внимаваме. Просто децата са нервни заради болницата…

Опитвах се да проявя разбиране. Но една вечер, докато водех важен разговор с шефа си по Zoom, чух писъци и тропот от детската стая. Шефът ми повдигна вежди:

— Клара, всичко наред ли е при теб?

Изчервих се до ушите. След разговора избухнах:

— Не мога така! Това е моят дом! Ако не можете да спазвате елементарни правила…
— Клара, моля те! — Ани плачеше. — Не знам къде да отида…

На следващия ден заварих непозната жена в кухнята – приятелка на Ани от Плевен. Беше я поканила „само за малко“, без да ме пита. В този момент нещо в мен се пречупи.

— Това беше последната капка! — изкрещях. — Събирайте си багажа!

Ани ме гледаше невярващо:

— Клара… ти сериозно ли? Навън вали… Децата са болни…
— Не ме интересува! Нарушихте всичко, което поисках! Не мога повече!

Тя събра децата и багажа им в мълчание. Чух как по-малкият ѝ син хлипа: „Мамо, защо леля ни гони?“ Не можех да ги погледна в очите.

След като затворих вратата след тях, паднах на пода и заплаках. В главата ми ехтяха думите на майка ни: „Сестрите трябва да си помагат.“ Но аз се чувствах предадена – домът ми беше превзет, работата ми страдаше, а Ани сякаш не разбираше колко трудно ми е.

На следващия ден телефонът ми звънна десетки пъти – майка ни, леля ни от Варна, дори съседката от долния етаж:

— Как можа така? Децата са болни!
— Ти си студена и егоистична!

Само баща ни мълчеше. Знаех, че той разбира – цял живот е бил човек на реда.

Минаха дни. В апартамента беше тихо, но тишината беше тежка като олово. Всяка вечер гледах снимките на племенниците си и се чудех дали съм чудовище или просто човек с граници.

Една вечер Ани ми писа: „Извинявай. Не знаех колко ти е трудно.“ Не ѝ отговорих веднага. После написах: „И аз съжалявам.“

Сега стоя сама в хола и се питам: Кога помощта към близките преминава границата на саможертвата? Има ли право човек да защити собствения си свят – дори ако това значи да нарани най-близките си?

Кажете ми – постъпих ли правилно или просто съм лош човек?