„Излез от живота ми!” – Как се освободих от майка ми и започнах да живея
– Пак ли си забравила да сложиш сол в супата? – гласът на майка ми пронизваше въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, треперещи над тенджерата, и се чудех дали да ѝ отговоря или просто да преглътна поредното унижение.
– Не съм забравила, просто така го харесвам – промълвих, но думите ми потънаха в шума от телевизора, където баща ми гледаше новините, преструвайки се, че не чува нищо.
Пет години. Пет години живях в този апартамент в Люлин, заедно с майка ми, баща ми и дъщеря ми Ива. Мъжът ми, Георги, замина за Германия още преди две години – уж за няколко месеца работа, а после престана да се връща дори за празниците. Останах сама с детето и с майка ми – жената, която никога не пропускаше възможност да ми напомни колко съм неспособна.
– Ако беше слушала мен, Георги нямаше да избяга – повтаряше тя всяка вечер, докато миех чиниите. – Но ти си инатлива като баща си.
Понякога се чудех дали не е права. Може би наистина съм виновна за всичко. Може би ако бях по-добра домакиня, по-послушна дъщеря, по-грижовна майка… Но после виждах Ива как се свива на дивана и стиска плюшеното си мече, когато баба ѝ започне да крещи. Виждах страха в очите ѝ и усещах как нещо в мен се чупи.
Една вечер, докато прибирах прането от балкона, чух как майка ми говори по телефона с леля Стефка:
– Мария? Тя е провал. Не може нищо да направи като хората. Само ме товари с проблемите си…
Сълзите напълниха очите ми. Не можех повече. Не можех да бъда вечната жертва.
На следващата сутрин, докато приготвях закуска за Ива, майка ми влезе в кухнята и започна обичайния си монолог:
– Защо не си намериш истинска работа? Само чистиш по чужди къщи и мислиш, че това е живот? Ако беше завършила университет като хората…
– Стига! – извиках толкова силно, че Ива подскочи. – Стига вече! Не мога повече да слушам какъв провал съм! Не съм длъжна да търпя това!
Майка ми ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
– Как смееш да ми говориш така? Аз те отгледах! Аз ти давам покрив над главата!
– Не искам повече този покрив! – гласът ми трепереше, но не от страх, а от решителност. – Ще си намеря квартира. Ще се оправя сама. Само ме остави на мира!
Тя млъкна. За първи път от години нямаше какво да каже.
Вечерта събрах дрехите на Ива и няколко свои неща в два сака. Баща ми стоеше на прага и ме гледаше с тъжни очи.
– Мария… сигурна ли си? – прошепна той.
– Трябва да опитам, тате. За Ива… и за себе си.
Излязохме на улицата под дъжда. Не знаех къде ще спим тази нощ. Знаех само, че повече не мога да живея в страх и вина.
Първите седмици бяха ад. Намерих стая под наем в „Надежда“, работех на две места – чистех офиси сутрин и сервирах следобед в малко кафене до пазара. Ива плачеше всяка вечер за баба си и за стария дом. Аз плачех тайно в банята, когато тя заспеше.
Но постепенно започнахме да дишаме по-леко. Всяка сутрин ѝ правех палачинки и я водех до детската градина. Започнах да се усмихвам на хората в автобуса. Един ден дори се засмях на глас на шега на колежката ми Даниела – нещо, което не бях правила от години.
Майка ми звънеше всеки ден. Понякога крещеше, понякога плачеше, понякога молеше да се върнем. Но аз устоявах.
– Мамо, обичам те – казвах ѝ тихо. – Но трябва да живея своя живот.
С времето тя започна да звъни по-рядко. Баща ми идваше понякога да види Ива и носеше домашни сладкиши. Виждах болката в очите му, но и гордостта, че дъщеря му най-после е намерила сили да се изправи.
Георги така и не се върна. Понякога пишеше съобщения на Ива по Вайбър, но аз вече не го чаках. Бях прекалено заета да строя новия си живот – тухла по тухла, ден след ден.
Днес живея в малък апартамент под наем с Ива. Имаме свои ритуали – неделни разходки в парка „Заимов“, палачинки с шоколад и приказки преди лягане. Понякога още ме боли за всичко изгубено – за разбитото семейство, за майка ми, която така и не разбра защо трябваше да си тръгна.
Но когато гледам Ива как тича свободно по поляната и се смее с цяло гърло, знам че съм направила правилния избор.
Понякога се питам: Колко жени още живеят в сянката на своите майки или свекърви? Колко още търпят обиди и страхове само защото „така трябва“? Кога ще повярваме, че имаме право на свой живот?