Изоставена в сянката на стария дом: Историята на една майка от Пловдив

— Петре, моля те, не ни оставяй тук! — Гласът ми се разнесе из празната, миришеща на мухъл стая, докато държах здраво ръката на малката Ива. Очите ѝ бяха пълни със страх, а моите — със сълзи. Петър не каза нищо. Само затвори вратата зад себе си и звукът от щракването на ключалката отекна като присъда.

Не знам колко време стояхме така — аз, вперила поглед в дървената врата, а Ива притисната до мен, трепереща. Беше студено, а прозорците бяха толкова мръсни, че едва пропускаха светлина. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. Само преди седмица живеехме в нашия апартамент в Кючук Париж, а сега — в тази запусната къща на село, за която дори не знаех, че съществува.

— Мамо, ще се върне ли татко? — прошепна Ива.

Сърцето ми се сви. Какво да ѝ кажа? Че баща ѝ ни е изоставил? Че не знам как ще се справим? Вместо това я прегърнах още по-силно.

— Ще видим, мило. Сега трябва да сме смели.

Вечерта дойде бързо. Намерих някакво старо одеяло в гардероба и го постлах на пода. Ива заспа до мен, но аз не мигнах цяла нощ. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какво направих погрешно? Защо Петър постъпи така? Как ще оцелеем тук?

На сутринта се опитах да се съвзема. Излязох навън да потърся помощ или поне някой съсед. Но улицата беше пуста. Само една възрастна жена надничаше през прозореца отсреща.

— Извинете, може ли да ви попитам нещо? — извиках плахо.

Тя излезе бавно и ме изгледа подозрително.

— Вие сте жената на Петър, нали? Знам го от дете. Не е стъпвал тук от години…

— Моля ви, знаете ли къде е отишъл? Остави ме тук с дъщеря ни…

Жената поклати глава.

— Не знам, чедо. Но тук няма много хора, които могат да помогнат. Ако имаш нужда от хляб или нещо друго — почукай на моята врата.

Благодарих ѝ и се върнах вътре. Ива вече беше будна и ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко.

Минаха дни. Опитвах се да поддържам някакъв ред — чистех, готвех каквото намеря, разказвах приказки на Ива вечер. Но всяка нощ плачех тихо в тъмното. Не можех да разбера защо Петър го направи. Не бяхме перфектно семейство — карахме се за пари, за работата му, за това че все по-често закъсняваше вечер… Но никога не съм вярвала, че ще ни изостави така жестоко.

Една вечер чух шум отвън. Сърцето ми подскочи — може би беше той! Излязох на двора и го видях — Петър стоеше до колата си и пушеше нервно.

— Петре! Защо го направи? Как можа да ни оставиш тук?

Той не ме погледна в очите.

— Не разбираш… Трябваше да си подредя мислите. Всичко ми дойде в повече — работата, сметките… Не знам какво искам вече.

— А ние? Ние не сме ли част от живота ти?

Той замълча дълго.

— Може би не съм човекът, който мислиш… Може би е по-добре така.

В този момент усетих как всичко в мен се чупи. Не само защото ме изоставяше — а защото разбрах, че никога няма да получа отговорите, които търся.

Петър си тръгна отново. Този път не плаках. Просто седнах на стълбите пред къщата и гледах как фаровете му изчезват в тъмното.

След още няколко дни започнах да търся работа в селото. Намерих си почасова работа в местния магазин — чистех сутрин рано преди да отвеждам Ива на училище. Хората ме гледаха с любопитство и съжаление, но никой не попита директно какво се е случило.

Вечерите прекарвахме двете с Ива — тя рисуваше мечти по старите тапети, а аз броях стотинките за хляб и мляко. Понякога си мислех дали някога ще мога да простя на Петър. Дали ще мога да простя на себе си, че не видях признаците по-рано.

Един ден получих писмо от него. Само няколко реда: „Извинявай. Не мога повече.“

Смачках листа и го хвърлих в печката. Погледнах Ива — тя вече беше пораснала за няколко месеца повече, отколкото трябваше едно дете да пораства толкова бързо.

Днес вече знам — животът може да те удари най-силно тогава, когато най-малко очакваш. Но ако имаш за кого да се бориш, намираш сили там, където мислиш, че няма нищо останало.

Понякога нощем все още се питам: Къде сбърках? Можеше ли да предотвратя всичко това? А вие… как бихте постъпили на мое място?