Изоставената къща на края на улицата: Историята на един предаден баща

– Не мога повече, Мария! – гласът ми отекна в празната кухня, а чашата с чай се разби в пода. Синът ми, Петър, стоеше в ъгъла, стиснал плюшеното си мече, а очите му бяха пълни със страх. Мария не каза нищо. Само ме гледаше с онзи празен поглед, който ме побъркваше от месеци.

В този момент всичко се срина. Бях открил съобщенията – онези гнусни думи, които тя си разменяше с някой си Георги от съседното село. Не можех да повярвам, че жената, с която споделих живота си, майката на детето ми, е способна на такова предателство. В главата ми кънтяха думите й от предната вечер: „Димитре, не е това, което си мислиш.“ Но аз вече не можех да слушам лъжи.

Събрах си багажа набързо. Петър се разплака, хванал ме за крачола: „Тате, не тръгвай!“ Но аз го отдръпнах грубо. В този момент бях заслепен от болка и гняв. Оставих ги в старата ни къща на края на улицата – онази с напуканите стени и течащия покрив. Знаех, че няма къде да отидат. Знаех, че Мария няма работа и че родителите й са далеч. Но не ми пукаше. Исках само да избягам.

Минаха години. Животът ми в София беше празен и студен. Работех като охрана в един склад, спях в малка гарсониера и всяка вечер се прибирах сам. Понякога сънувах Петър – как ме вика през сълзи. Сънувах и Мария – как стои сама на прага на онази къща и ме чака. Но гордостта ми беше по-силна от вината.

Една вечер получих писмо. Беше от съседката ни баба Станка:

„Димитре, върни се. Мария е болна. Петър е сам.“

Сърцето ми се сви. Не бях готов да се изправя срещу миналото си, но нещо вътре в мен ме тласна обратно към селото.

Когато пристигнах, къщата изглеждаше още по-изоставена. Дворът беше обрасъл с бурени, прозорците – счупени. Почувствах се като призрак от собственото си минало.

Петър ме посрещна на прага. Беше пораснал – вече тийнейджър, но очите му бяха същите – тъжни и уморени.

– Защо се върна? – попита той студено.
– Исках да видя майка ти… и теб.
– Късно е за това.

Влязох вътре. Мария лежеше на старото легло в хола, бледа и отслабнала. Очите й светнаха за миг, когато ме видя.

– Димитре…
– Защо не ми каза?
– Какво щеше да промениш? Ти вече ни беше изоставил.

Седнах до нея. За първи път от години я погледнах истински – без гняв, без обвинения. Видях жена, която е страдала не по-малко от мен.

– Прости ми – прошепнах.
– Не на мен трябва да прощаваш…

Петър стоеше до вратата и слушаше всичко. Изведнъж избухна:

– Вие двамата мислите само за себе си! Аз останах сам тук! Аз трябваше да работя след училище, за да купувам хляб! Къде беше ти, тате? Къде беше ти, мамо?

Не знаех какво да кажа. В този момент разбрах колко много съм сгрешил – не само към Мария, а най-вече към сина си.

Мария почина след няколко седмици. Погребахме я двамата с Петър – без много хора, без думи. След това седнахме на пейката пред къщата и мълчахме дълго.

– Ще останеш ли? – попита ме той тихо.
– Ако искаш…
– Не знам дали мога да ти простя.
– Знам… Но ще опитам да бъда по-добър баща.

Оттогава минаха месеци. Опитвам се да поправя щетите – ремонтирам къщата, готвя вечеря, слушам Петър когато говори за училище или за момичето, което харесва. Но усещам пропастта между нас – пропастта на годините и болката.

Понякога се питам: ако бях останал тогава, ако бях простил… Щеше ли всичко да е различно? Може ли човек някога да изкупи вината си напълно? Кажете ми – заслужавам ли втори шанс?