Как се опитах да спра нежеланите роднини, които разваляха всеки семеен празник

„Пак ли идват? Не, този път няма да им позволя да ми развалят рождения ден!“ – мисълта ме прониза като светкавица, докато гледах през прозореца как старата Лада на чичо Кольо паркира пред блока. Майка ми вече беше на вратата, с онзи изкуствено весел глас: „Ела, Мариянче, отвори! Родата дойде!“

Сърцето ми се сви. Беше ми писнало от тези неканени нашествия. Всяка година, на всеки празник – Коледа, Великден, имен ден или просто неделя – чичо Кольо, леля Сийка и трите им шумни деца се появяваха без покана. Никога не носеха нищо освен празни ръце и претенции. Веднага се разполагаха на масата, разхвърляха обувки из коридора, а децата им скачаха по дивана, докато майка ми се суетеше с баницата.

– Мамо, защо пак ги пускаш? – прошепнах ядосано.
– Те са ни роднини, Марияне! Не можеш да затвориш вратата пред семейството си!
– А те защо никога не питат дали сме свободни? – настоях аз.
– Така е при нас. Семейството е всичко.

Но аз вече не издържах. На 28 години бях започнал да ценя спокойствието си повече от всичко. Работех като учител в местното училище и единствените ми почивни дни се превръщаха в кошмар. Баща ми мълчеше и се криеше в стаята си с кръстословиците. Само аз се осмелявах да кажа нещо.

Този път реших да действам. Още щом чух звънеца, застанах пред вратата.
– Здравейте – казах хладно. – Днес не е удобно. Имаме други планове.
Чичо Кольо ме изгледа с изненада:
– Какви планове бе, момче? Нали сме си у дома!
– Не сме се уговорили. Моля ви, друг път се обадете предварително.
Леля Сийка се намръщи:
– Ама ти сериозно ли? Майка ти ни чакаше!
– Аз не съм съгласен. Искам малко спокойствие.

Майка ми стоеше зад мен, пребледняла от срам и гняв.
– Какво правиш? Ще ни изложиш пред хората!
– Не ме интересува! Омръзна ми! – извиках аз и затворих вратата.

След това настъпи тишина. Майка ми плачеше тихо в кухнята, а баща ми само въздъхна: „Може би трябваше отдавна да го направим.“

Вечерта телефонът не спря да звъни. Леля Сийка звъня на майка ми:
– Какво му става на Мариян? Да не е болен?
– Не е болен, просто му писна – отвърна майка ми със задавен глас.

На следващия ден в магазина ме гледаха накриво. Слуховете вече се носеха из квартала: „Мариян изгонил родата!“, „Голям срам за семейството!“

В училище колежката ми Даниела ме попита:
– Какво стана у вас? Майка ти изглеждаше разстроена сутринта.
– Просто исках малко тишина – признах аз.
– Понякога трябва да сложиш граници, Марияне. Иначе ще те смачкат.

Но майка ми не мислеше така. Вечерта ме посрещна с ледено мълчание. Седнахме на масата без дума. Само баща ми прошепна:
– Гордея се с теб, синко.

Дните минаваха тежко. Роднините не се обаждаха, но майка ми страдаше. Веднъж я чух да говори по телефона:
– Не знам какво му стана… Може би аз съм виновна…

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не бях прекалил? Дали не разбих семейството си заради малко спокойствие?

Един ден срещнах чичо Кольо на пазара. Гледаше ме намръщено:
– Ей, Марияне, ние сме ти роднини! Не забравяй това!
– Знам, чичо… Но и аз имам нужда от лично пространство.
Той само махна с ръка:
– Младите днес сте много разглезени…

Вечерта седнах до майка ми:
– Мамо, прости ми… Просто исках да ни е спокойно поне веднъж.
Тя ме погледна със сълзи в очите:
– Семейството е всичко, Марияне… Но понякога и аз мечтая за тишина.

Тогава разбрах – не съм сам в това чувство. Може би всички тайно копнеем за малко свобода от семейните окови, но никой не смее да го признае на глас.

Сега роднините идват по-рядко. Понякога дори се обаждат предварително. Майка ми още страда по старите времена, но вече има повече време за себе си. А аз… аз се научих да отстоявам границите си, дори когато това боли.

Понякога се питам: струваше ли си цената? Може ли едно семейство да бъде истинско, ако не уважава личното пространство на своите членове? Как мислите вие?