Какво прави мъжът ми в четвъртък вечер?

„Къде беше пак снощи, Иване?“ — гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Той не отговори веднага. Свали якето си, остави го на стола и въздъхна тежко.

„Вече ти казах, Мария, бях с момчетата от работата. Пак ли ще започваме?“

Но този път не беше като другите. В ръката си стисках смачкано анонимно писмо, което бях намерила в пощенската кутия сутринта. „Знаеш ли какво прави мъжът ти всеки четвъртък вечер?“, пишеше с неравен почерк. Сърцето ми се сви. Не бях от хората, които лесно се поддават на съмнения, но този лист хартия разклати целия ми свят.

Вечерта не можах да заспя. Лежах до Иван и се чудех — дали наистина го познавам? Дали всичко, което сме градили заедно през последните петнадесет години, е било лъжа? Спомних си първата ни среща в малкото кафене до пазара в Пловдив, как ме гледаше с онези топли кафяви очи и ми обещаваше, че никога няма да ме нарани.

На следващия четвъртък реших да разбера истината. Казах му, че ще остана до късно на работа. Изчаках го да излезе, после го последвах с такси. Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Видях го да влиза в една стара кооперация в Кючук Париж. Стоях на ъгъла, скрита зад дървото, и се чудех дали да продължа.

След час той излезе — не беше сам. До него вървеше жена, която не познавах. Беше млада, с дълга черна коса и смях, който се чуваше чак до мен. Иван я прегърна през раменете. В този момент светът ми се срина.

Върнах се у дома преди него. Седнах на кухненската маса и се загледах в снимките по стената — нашата сватба, първият рожден ден на дъщеря ни Елица, ваканцията ни на морето в Созопол. Всичко изглеждаше толкова далечно и фалшиво.

Когато Иван се прибра, вече го чаках.

„Коя е тя?“ — попитах тихо.

Той пребледня. „Мария… не е това, което си мислиш.“

„Тогава какво е?“ — гласът ми беше остър като нож.

Иван седна срещу мен и започна да разказва. Жената била негова колежка — Маргарита. Имала сериозни проблеми със съпруга си, който я биел. Иван й помагал да намери адвокат и квартира. Срещали се тайно, защото тя се страхувала съпругът й да не разбере.

„Защо не ми каза?“ — попитах през сълзи.

„Не исках да те тревожа… Знам колко си чувствителна към такива неща.“

Дълго мълчахме. Не знаех какво да мисля. Дали Иван казва истината? Или просто ме лъже още по-умело?

Следващите дни бяха ад. Не можех да ям, не можех да спя. Дъщеря ни усещаше напрежението и започна да ме пита: „Мамо, ти и тате ще се разведете ли?“ Не знаех какво да й отговоря.

Една вечер получих второ писмо — този път вътре имаше снимка: Иван и Маргарита седяха прегърнати на пейка в парка. На гърба пишеше: „Истината винаги излиза наяве.“

Снимката ме съсипа. Отидох при Иван с нея в ръка.

„Обясни ми това!“

Той погледна снимката и се разплака — за първи път от години видях сълзи в очите му.

„Мария… аз… Не знам как стана… Бях объркан… Чувствах се самотен… Ти все работеше до късно… Маргарита беше единствената, която ме изслушваше…“

Светът ми се разпадна окончателно. Всичко, което бяхме преживели заедно — радостите и болките, надеждите и мечтите — вече нямаше значение.

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Дъщеря ни страдаше най-много. Майка ми настояваше да го напусна: „Не можеш да живееш с човек, който те лъже!“, казваше тя всеки път по телефона.

Но аз не можех да реша толкова лесно. Обичах Иван — или поне човека, който мислех, че е той. Започнах да ходя на психолог. Търсих отговори в себе си: заслужавам ли повече? Мога ли да простя?

Един ден Иван дойде при мен с куфар в ръка.

„Ще отида при майка ми за известно време“, каза тихо. „Дай си време… Ако някога можеш да ми простиш — ще чакам.“

Останах сама в празния апартамент. Гледах през прозореца към дъжда — същият дъжд като онази първа вечер.

Сега всяка вечер си задавам един и същи въпрос: Кое е по-страшно — да живееш в лъжа или да останеш сама със собствената си истина?

А вие как бихте постъпили? Може ли доверието някога да бъде възстановено след такава рана?