Късното разцъфтяване на любовта: Историята на една нова пролет на 59

— Татко, пак ли ще вечеряш сам? — гласът на дъщеря ми Елица прозвуча от вратата, докато аз бавно разбърквах супата на печката. В този момент не знаех какво да ѝ отговоря. Беше късна есен, а в къщата на село студът се промъкваше през всяка цепнатина. Вече пет години живеех сам, откакто жена ми си отиде. Бях се примирил, че така ще е до края.

Но тогава, в един обикновен петъчен следобед, докато чаках автобуса за града, я видях — Мария. Седеше на пейката до спирката, с книга в ръка и шал, увит небрежно около врата. Познах я веднага — бяхме съученици в гимназията, но после животът ни раздели. Усмихна се, когато ме видя.

— Здравей, Иване! — каза тя и сякаш времето се върна назад.

Започнахме да си говорим — първо за стари времена, после за децата ни, за самотата, която ни е налегнала. Оказа се, че и тя е вдовица. В очите ѝ имаше тъга, но и някаква светлина, която не бях виждал отдавна.

Поканих я на кафе у дома. Говорихме с часове. За първи път от години се засмях истински. Сякаш някой беше отворил прозорец в задушната ми стая.

Следващите седмици започнахме да се виждаме все по-често. Ходехме заедно на пазара, разхождахме се из селото, а вечерите прекарвахме пред камината с чаша чай. Чувствах се млад отново.

Но не всичко беше толкова просто. Елица започна да усеща промяната. Един ден ме погледна строго:

— Татко, ти си друг човек напоследък. Коя е тази жена?

— Мария — отвърнах тихо. — Срещнах я случайно…

— Не мислиш ли, че е малко късно за такива неща? — попита тя с болка в гласа.

— Никога не е късно за щастие — опитах се да се усмихна.

Тя излезе от стаята без да каже нищо повече. Сърцето ми се сви. Знаех, че ѝ е трудно да приеме някой нов в живота ми. След смъртта на майка ѝ и двамата бяхме затворили вратите към света.

Синът ми Петър също не прие добре новината.

— Татко, хората ще говорят! Какво ще кажат съседите? — настояваше той по телефона.

— На тази възраст трябва да мислиш за внуците си, не за нови връзки!

Срамът и вината ме заляха като студен душ. Започнах да се питам дали не греша. Дали имам право на ново щастие? Или трябва да остана верен на спомените?

Мария усещаше колебанията ми.

— Ако не си готов, кажи ми — прошепна тя една вечер. — Не искам да бъда причина за раздор в семейството ти.

— Не си ти причината — отвърнах. — Просто… не знам как да обясня на децата си, че и аз имам нужда от обич.

Тя ме хвана за ръката и дълго мълчахме.

Селото започна да шушука. Съседката баба Станка ме спря на улицата:

— Иванчо, гледай си старините! Ще си навлечеш само ядове!

Вечер не можех да заспя. В главата ми се въртяха думите на децата ми, погледите на съседите, спомените за жена ми… Но когато Мария беше до мен, всичко това избледняваше.

Една вечер Елица дойде неочаквано. Видя ни двамата пред камината и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Мислех, че си забравил мама… — прошепна тя.

— Никога няма да я забравя — казах тихо. — Но съм жив. И имам нужда от топлина.

Тя седна до мен и дълго мълчахме тримата. После Елица хвана ръката на Мария и каза:

— Може би и аз трябва да се науча да прощавам…

Тогава разбрах — любовта няма възраст. Болката от загубата никога не изчезва напълно, но животът продължава. И ако имаш смелостта да отвориш сърцето си отново, може би ще намериш нова пролет дори когато мислиш, че всичко е приключило.

Понякога се питам: заслужаваме ли втори шанс за щастие? Или трябва да останем пленници на миналото? Какво бихте направили вие?