Къщата, която раздели семейството ми: Историята на една майка, забравена от децата си

– Майко, как можа да го направиш? – гласът на по-големия ми син, Димитър, трепереше от гняв, докато стоеше на прага на хола ми. До него беше жена му, Мария, с ръце скръстени пред гърдите и поглед, който ме пронизваше. Малко по-назад се беше свил по-малкият ми син, Петър, който рядко говореше пред брат си. Снахата му, Елена, дори не ме поздрави.

Седях на старото кресло до прозореца и стисках кърпичката си. В този момент осъзнах колко чужди са ми станали собствените ми деца. Години наред чаках да чуя гласа им, да видя внуците си, да усетя топлината на семейството. Но телефонът мълчеше. Писмата така и не идваха. Празниците минаваха в тишина – само аз и стените на тази къща.

Преди седмица споменах на племенницата си Ива, че обмислям да й оставя къщата. Тя е единствената, която идваше при мен – носеше ми лекарства, пазаруваше, слушаше историите ми за младостта. Не очаквах нищо от нея, но тя ми даде всичко – внимание и грижа. Думите ми явно са стигнали до ушите на синовете ми, защото днес за първи път от години цялото ми семейство се събра в дома ми.

– Ти си ни майка! Как може да предпочетеш племенницата пред нас? – продължи Димитър. – Това е нашият дом! Тук сме израснали!

– Вашият дом? – прошепнах. – Кога за последно дойдохте тук? Кога ме попитахте как съм?

Мария се намеси:
– Ние имаме деца, грижим се за тях! Не можем всеки ден да сме тук.

– Не всеки ден… А веднъж в месеца? В годината? – гласът ми трепереше. – Дори когато бях болна миналата зима, никой не дойде.

Петър се размърда неловко:
– Майко… Не знаехме…

– Не знаехте? – прекъснах го. – Ива знаеше. Тя беше тук. Тя ме заведе на лекар.

В този момент внуците ми се появиха на вратата – двама тийнейджъри с телефони в ръце и две по-малки момичета, които се оглеждаха с любопитство. Не ги бях виждала от години. Сърцето ми се сви – толкова много съм изпуснала от живота им.

– Бабо, ще ни покажеш ли стаята с играчките? – попита едно от момичетата.

Усмихнах се тъжно:
– Всичко е там, както го оставихте…

Но Мария я дръпна назад:
– Не сега! Имаме сериозен разговор.

Синовете ми започнаха да спорят помежду си кой заслужава повече къщата. Димитър твърдеше, че като първороден син му се полага по право. Петър настояваше, че той е по-близо до мен по душа, макар че рядко го показваше. Снахите се намесиха с обвинения и упреци – кой какво е направил или не е направил през годините.

Аз седях и ги гледах – моето семейство, разединено от алчност и гордост. Спомних си времето, когато бяхме бедни, но щастливи. Когато вечеряхме заедно на масата и се смеехме на глупави шеги. Кога всичко това се изгуби?

– Защо ви е тази къща? – попитах тихо. – За спомен или за пари?

Никой не отговори веднага. Само Мария прошепна:
– Всеки има нужда от сигурност…

– А аз? Аз имах нужда от вас… – сълзите ми потекоха по бузите.

В този момент Ива влезе с торба продукти и замръзна на прага при вида на всички.
– Лельо Катя, добре ли си?

Димитър я изгледа злобно:
– Ти ли си виновна за всичко това!

Ива не се уплаши:
– Аз само помагам на леля си. Ако бяхте тук по-често, нямаше да има нужда от мен.

Настъпи тягостна тишина. Внуците се измъкнаха към стаята с играчките. Снахите започнаха да шушукат една на друга. Синовете ми стояха като наказани деца.

– Мамо… – Петър пристъпи към мен и коленичи до креслото ми. – Прости ни…

Погалих го по косата като едно време:
– Не знам дали мога да простя всичко… Но още ви обичам.

Димитър избягваше погледа ми. Мария избухна:
– Ако оставиш къщата на Ива, ще ни изгубиш завинаги!

Погледнах я право в очите:
– Може би вече съм ви изгубила…

След този ден никой не остана дълго у дома ми. Само Ива продължи да идва – носеше супа, разказваше ми за работата си, слушаше ме когато плача нощем.

Синовете ми започнаха да звънят по-често – понякога от вина, понякога от страх за наследството. Но вече знаех истината: любовта не може да се купи с имоти.

Сега седя сама в хола и гледам снимките по стените – усмихнати лица от миналото. Питам се: Кога парите станаха по-важни от семейството? Дали някой ден ще ме потърсят просто защото съм тяхната майка?

Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли едно семейство да се събере отново след толкова болка?