Къщата на майка му: Когато доверието се превърне в капан

— Мариела, трябва да поговорим. — Гласът на свекърва ми, Лиляна, беше студен и решителен, когато ми се обади в неделя сутринта. Бях още по пижама, с чаша кафе в ръка, когато думите ѝ ме пронизаха като ледена стрела. — Имам предложение за вас с Даниел.

Сърцето ми се сви. Знаех, че когато Лиляна казва „предложение“, това рядко е нещо добро. Откакто се омъжих за Даниел, тя винаги намираше начин да се намеси в живота ни — от избора на мебели до това как да възпитаваме дъщеря ни Виктория. Но този път звучеше различно. По-настоятелно. По-заплашително.

— Слушам ви, Лиляна — отвърнах тихо, опитвайки се да не издам тревогата си.

— Знам, че ви е тясно в апартамента — започна тя. — Имам възможност да ви помогна да се преместите в по-голяма къща. Но има едно условие: новият имот ще бъде прехвърлен на мое име. Само така ще съм сигурна, че всичко ще е наред.

Почувствах как кръвта ми застива. — На ваше име? Но защо?

— Защото не искам да рискувам. Знам какво става с младите семейства днес — разводи, скандали… Не искам синът ми да остане на улицата, ако нещо се случи между вас.

Треперех от гняв и обида. — Лиляна, аз обичам Даниел. Никога не бих го оставила без дом.

— Не е въпрос на любов, Мариела. Въпрос на сигурност е. Ако искате къщата — това е условието ми.

Затворих телефона с треперещи ръце. Даниел влезе в кухнята и видя лицето ми.

— Какво има? — попита той загрижено.

— Майка ти… Предлага ни къща, но само ако я прехвърлим на нейно име.

Даниел въздъхна тежко. — Знаех си, че ще поиска нещо такова. Но Мариела, ти знаеш каква е тя… Ако ѝ откажем, ще ни направи живота черен.

— А ако ѝ се съгласим? Какво ще стане с нас? С Виктория? Ако някой ден тя реши да ни изгони?

Той замълча дълго. — Ще говоря с нея.

Дните минаваха в напрежение. Лиляна звънеше всеки ден, настояваше да подпишем документите. Дори започна да идва неканена у дома, носейки каталози с мебели и планове за ремонт.

Една вечер седяхме с Даниел на терасата. Той гледаше в тъмното, а аз усещах как пропастта между нас расте.

— Мариела, не мога да я спра. Тя винаги е контролирала всичко в живота ми… — прошепна той.

— А аз? Аз къде съм в този живот? — попитах със задавен глас.

Той не отговори.

Виктория дойде при мен и ме прегърна. — Мамо, защо плачеш?

— Нищо, слънце… Просто съм уморена.

Но не беше умора. Беше отчаяние. Чувствах се предадена не само от Лиляна, но и от Даниел. Защо никой не ме защитаваше? Защо трябваше да избирам между сигурността на детето си и достойнството си?

Седмица по-късно подписахме документите. Къщата стана собственост на Лиляна. Тя беше доволна — раздаваше нареждания на майсторите, избираше плочки и пердета без да ме пита за мнение.

Преместихме се в новия дом, но той никога не стана наш. Всяка стая носеше мириса на чужда воля. Всяка вечер заспивах с мисълта: „Ами ако утре тя реши да ни изгони?“

Един ден Виктория намери писмо под вратата: „Не забравяйте кой е собственикът.“

Погледнах Даниел през сълзи:

— Това ли е семейството? Това ли е любовта?

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Колко струва сигурността? Има ли цена достойнството на една жена? Може ли някога една българска снаха да бъде приета като равна в дома на свекърва си?