Къщата на майка му: Когато семейството се превърне в бойно поле

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на Мария, сестрата на съпруга ми, проряза тишината като нож. Стоях в хола на новата къща, която бяхме купили за свекърва ми, а тя, с ръце на кръста и поглед, пълен с обвинение, ме гледаше така, сякаш съм ѝ отнела нещо скъпоценно.

В този момент се почувствах като натрапник в собствения си живот. Всичко започна преди три месеца, когато с Иван решихме, че вече не можем да живеем в двустайния апартамент в Люлин. Децата ни — Петър и Елица — растяха и нуждите им се променяха. Петър вече беше в пети клас и настояваше за собствена стая, а Елица, макар и по-малка, също имаше нужда от пространство. Решението беше ясно: или ние ще се преместим в по-голямо жилище, или ще намерим начин да освободим място.

Иван предложи да купим къща за майка му в родното му село край Пазарджик. Така тя щеше да има спокойствие и градина, а ние — повече място в апартамента. Съгласих се с надеждата, че всички ще са доволни. Взехме заем, вложихме всичките си спестявания и дори продадох златния пръстен от баба ми. Беше трудно, но вярвах, че правим най-доброто за всички.

Първите седмици след преместването бяха изпълнени с радост. Свекърва ми — леля Станка — беше щастлива сред розите и доматите си. Децата тичаха из апартамента и най-накрая имаха своите кътчета. Но щастието ни беше краткотрайно.

Една неделя Мария дойде на гости. Още от прага усетих студения ѝ поглед. Не беше тайна, че отношенията ни винаги са били обтегнати — тя смяташе, че съм „откраднала“ брат ѝ и че не заслужавам мястото си в семейството. Но този път нещо беше различно.

— Защо не ме попитахте преди да купите къщата? — изсъска тя към Иван. — Това е семейно решение!

Иван се опита да обясни:
— Мария, ние го направихме за мама. Тя има нужда от спокойствие, а ние — от място за децата.

— А аз? — прекъсна го тя. — Аз съм част от това семейство! Защо не купихте къщата на мое име? Или поне да я запишете и на двама ни?

Почувствах как кръвта ми кипва. Всичко това беше наш труд, нашите пари! Не можех да повярвам, че някой може да бъде толкова алчен.

— Мария, къщата е за майка ти — опитах се да запазя спокойствие. — Тя ще живее там. Ние просто искаме децата ни да имат стаи.

— Не ме интересува! — извика тя. — Когато мама си отиде, къщата ще остане за мен! Аз съм дъщерята!

В този момент Иван избухна:
— Стига! Не сме я купили за наследство! Купихме я за мама! Ако искаш къща, купи си!

Мария се разплака и излезе с трясък. Свекърва ми стоеше мълчаливо в ъгъла, със свити рамене и поглед към земята.

След този ден всичко се промени. Мария започна да настройва майка си срещу нас. Обаждаше ѝ се всеки ден, разказваше ѝ как сме я „изгонили“ от София и как сме я „заточили“ на село. Леля Станка започна да се държи студено с мен, отказваше да говори по телефона и дори спря да идва на гости при децата.

Иван страдаше мълчаливо. Вечерите ни преминаваха в тишина. Чувствах се виновна, макар че знаех, че не съм направила нищо лошо. Децата усещаха напрежението и често ме питаха защо баба вече не ги обича.

Една вечер Иван се прибра по-рано от работа. Беше пребледнял.
— Мария е завела дело — прошепна той. — Иска половината от къщата.

Почувствах как земята под краката ми се разтваря. Как можеше собствената му сестра да направи такова нещо? След всичко, което бяхме преживели заедно…

Следващите месеци бяха ад. Адвокати, документи, разправии по телефона. Свекърва ми отказа да свидетелства в наша полза — страхуваше се да не загуби дъщеря си завинаги. Мария разказваше на всички съседи как сме я „измамили“ и „ограбили“.

Децата започнаха да странят от мен. Петър ми каза веднъж:
— Мамо, защо всички са ядосани? Ние ли сме виновни?

Не знаех какво да отговоря.

В един момент Иван не издържа:
— Може би трябваше просто да си стоим в малкия апартамент…

Погледнах го с насълзени очи:
— И какво? Да живеем цял живот в страх от чуждото мнение? Да жертваме децата си заради нечия алчност?

Сега стоя тук, в празния хол на къщата, която трябваше да бъде дом за майка му и символ на нашето семейно единство. Вместо това тя стана бойно поле между брат и сестра, между миналото и бъдещето.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли едно семейство да оцелее след такава рана? Или алчността винаги побеждава любовта?