Ключове от миналото: Сянката на свекървата

— Кой е там? — гласът ми трепери в тъмното, докато стискам дръжката на вратата. Навън дъждът бие по прозорците, а в коридора се чува тихо щракване. Сърцето ми блъска в гърдите, защото знам, че съм сама — или поне така трябва да бъде. Петър е в командировка в Пловдив, а аз останах сама с дъщеря ни, малката Ива. Но тази нощ нещо не е наред.

Светвам лампата в антрето и виждам леко открехнатата врата на килера. Въздухът е натежал от миризмата на мокри обувки и нещо друго — познат парфюм, който не е мой. Приближавам се и усещам как ръцете ми се потят. В този момент телефонът ми вибрира — съобщение от Мария, свекърва ми: „Мила, ако имаш нужда от нещо, обади се.“

Сякаш нещо щраква в мен. През последните седмици забелязвах дребни промени — чаши, които не съм местила, одеяло, сгънато по различен начин, буркан с лютеница, който не съм отваряла. Петър все казваше: „Майка ми само иска да помага.“ Но аз усещах нещо повече — сякаш някой наблюдава живота ми отвътре.

На следващата сутрин намирам ключ на перваза до входната врата. Не е мой. Не е и на Петър. Вдигам го и го въртя в ръката си. В този момент Ива влиза в кухнята:

— Мамо, баба пак беше тук снощи. Остави ми шоколадче под възглавницата.

Замръзвам. Значи не си въобразявам.

Вечерта звъня на Петър:

— Трябва да поговорим за майка ти.
— Какво има? — гласът му е уморен.
— Тя влиза тук, когато те няма. Оставя следи навсякъде. Ива я е видяла.
— Не може да бъде! Мама има ключ само за всеки случай…
— Петър, това не е нормално! Това е нашият дом!

Той мълчи дълго.

— Ще говоря с нея.

Но нищо не се променя. Следващите дни Мария идва уж „случайно“ с торба домашни курабийки или буркани със зимнина. Погледът ѝ е изпитателен, а думите ѝ — уж загрижени:

— Знам колко ти е трудно сама с детето… Ако искаш, мога да идвам по-често да ти помагам.

— Благодаря, Мария, но предпочитам да се справям сама — отвръщам с усмивка, зад която клокочи гняв.

Вечерта ровя из чекмеджетата и намирам стар дневник на Петър. Между страниците пада снимка — младата Мария с непознат мъж пред нашия блок. На гърба пише: „Заедно завинаги — 1987“. Снимката ме кара да се замисля — кой е този човек? Защо никога не съм го виждала?

На следващия ден Мария идва без предупреждение. Вратата се отваря с нейния ключ. Стоя насред хола и я гледам право в очите:

— Мария, трябва да поговорим.

Тя се сепва:

— Какво има?

— Знам, че идвате тук без да питате. Намерих снимката… Кой е този човек?

Мария пребледнява. Сяда тежко на дивана и дълго мълчи.

— Това е баща ти, Петре — прошепва тя най-накрая към сина си, който тъкмо влиза през вратата.

Петър застива на място:

— Какво говориш?

— Не ти казах истината… Баща ти не загина при катастрофа. Остави ни… заради друга жена. Аз останах сама с теб и ключовете за този дом бяха единственото, което ми остана от него…

В стаята пада тежка тишина. Аз усещам как гневът ми се смесва със съжаление. Мария плаче тихо:

— Не можех да ви оставя сами… Страхувах се да не изгубя всичко пак.

Петър коленичи до майка си и я прегръща. Аз стоя до прозореца и гледам как дъждът отново започва да барабани по стъклото.

Тази нощ не мога да заспя. Мисля за границите между поколенията, за страховете и за това как миналото винаги намира начин да се върне при нас.

Дали някога ще можем истински да простим? Или ключовете от миналото винаги ще отключват стари болки?