Когато баба се изгуби в собствения си живот: Историята на Мария от Люлин

„Мамо, не мога да се справя сама! Моля те, остани още малко с децата.“ Гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, докато аз гледах през прозореца на панелката ни в Люлин. Вече беше тъмно, а аз още не бях сготвила вечеря за себе си. Внуците ми – Петър и Ани – тичаха из хола, разпилели играчки навсякъде. Чувствах се като в капан, но не можех да кажа „не“.

Преди пет години, когато пенсионираха мъжа ми Иван, си мислех, че най-накрая ще имаме време за нас – да ходим на село, да гледаме домати, да четем книги. Но той почина внезапно от инфаркт и всичко се срина. Останах сама в апартамента, а тишината беше оглушителна. Когато Елица ме помоли да ѝ помагам с децата, приех без колебание. Мислех си, че така ще запълня празнотата.

Първите месеци бяха изпълнени с радост – малките ръчички на Ани, смехът на Петър, когато го люлеех в парка. Но постепенно задачите се натрупваха: сутрин ги водех на градина, после пазарувах, готвех, чистех, перях. Елица работеше до късно, а зет ми Димитър все беше „зает“. Вечерите прекарвах сама, изтощена и без сили дори да прочета няколко страници от любимата си книга.

Един ден, докато простирах пране на балкона, чух съседката Пенка да вика:
– Марийке, пак ли си сама с децата? Кога ще излезеш с нас на разходка?
– Нямам време, Пено. Трябва да приготвя обяд и да взема Ани от танци.
– А ти кога ще помислиш за себе си?

Този въпрос ме преследваше цяла нощ. Кога наистина бях мислила за себе си? Спомних си как преди години мечтаех да рисувам, да пътувам до морето сама, да се запиша на курс по италиански. Всичко това остана някъде назад – между сменените памперси и измитите чинии.

Веднъж се осмелих да кажа на Елица:
– Мисля да си взема няколко дни почивка. Искам да отида до Пловдив при братовчедка ми.
Тя ме погледна изненадано:
– А кой ще гледа децата? Мамо, знаеш колко е трудно с работата ми…
– Но и аз имам нужда от време за себе си.
– Не можеш ли да почакаш още малко? Когато Ани тръгне на училище, ще е по-лесно.

Сърцето ми се сви. Защо моите нужди винаги трябваше да чакат? Защо се чувствах виновна всеки път, когато поисках нещо за себе си?

С времето започнах да усещам тежест в гърдите – не само от умората, а от усещането, че съм невидима. Веднъж на семейна вечеря Димитър каза:
– Мария е истински герой! Без нея нямаше да се справим.
Но никой не попита как се чувствам аз. Всички приемаха помощта ми за даденост.

Една сутрин Ани ме попита:
– Бабо, ти щастлива ли си?
Не знаех какво да ѝ отговоря. Погалих я по косата и казах:
– Щастлива съм, когато сте добре.
Но вътре в мен бушуваше буря.

Започнах да пиша в тетрадка – мисли, спомени, мечти. Това беше моят малък бунт срещу забравата. Веднъж написах: „Искам да бъда повече от баба и домакиня. Искам да бъда Мария.“

Една вечер събрах кураж и седнах с Елица и Димитър:
– Трябва да поговорим. Обичам ви и обичам децата, но не мога повече така. Имам нужда от време за себе си. Не съм вечна.
Елица избухна:
– Мамо, ти си ни всичко! Как можеш да ни оставиш?
– Не ви оставям. Просто искам малко свобода. Искам да живея и за себе си.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Чувствах се виновна, но и облекчена. За първи път от години мислех за себе си без страх.

Сега всяка сряда ходя на курс по рисуване в читалището. Запознах се с други жени като мен – уморени, но жадни за живот. Понякога седим в парка и говорим за мечтите си. Внуците ми все още са част от живота ми, но вече не съм само тяхната баба.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на семейството си? Кога ще спрем да се жертваме до забрава? Може би е време всяка от нас да каже „стига“ и да потърси себе си.