Когато бабата забравя за себе си: Историята на една изчерпана душа
– Мамо, ще вземеш ли пак Мария от детската градина? Аз имам среща с шефа и няма кой друг – гласът на дъщеря ми звучи уморено, но и някак безапелационно. Не чака отговор, сякаш е ясно, че ще кажа „да“.
Стоя до прозореца в малката си кухня в Люлин и гледам как дъждът се стича по стъклото. Чашата ми с чай е изстинала. Вече не помня кога за последно изпих топла напитка, без да ме прекъснат. Откакто се пенсионирах, животът ми се върти около внучката ми Мария. Обичам я безкрайно – тя е светлината в дните ми. Но напоследък усещам как тази светлина започва да ме заслепява, да ме изгаря.
– Разбира се, Цвети – отговарям тихо. – Ще я взема.
– Благодаря ти, мамо! Знаеш, че без теб не бих се справила – казва тя и затваря телефона.
Поглеждам календара на стената. Всяко квадратче е изписано с моите ангажименти: „Вземи Мария“, „Занеси я на балет“, „Отиди на родителска среща“, „Сготви супа за Цвети“. Няма нито едно място за мен. Кога се случи това? Кога престанах да бъда Мария Иванова и станах просто „баба“?
Вечерта, докато приспивам малката Мария, тя ме прегръща силно:
– Бабо, ти си най-добрата! – казва с онази детска искреност, която стопля сърцето ми.
– И ти си моето слънчице – прошепвам и я целувам по челото.
Но когато Цвети се прибира късно вечерта, уморена и раздразнена, едва ми казва „благодаря“. Понякога дори не забелязва, че съм останала до късно, че съм измила чиниите, че съм изгладила дрехите на Мария. Всичко това се приема за даденост.
Една неделя сутрин се осмелявам:
– Цвети, мислех си… Може би тази седмица да отида на екскурзия с пенсионерския клуб? Само за два дни…
Тя ме поглежда учудено:
– А кой ще гледа Мария? Ти знаеш колко е трудно с работата ми. Бабите са за това – да помагат.
– Но и аз имам нужда понякога да си почина… – опитвам се да обясня.
– Мамо, това е нормално! Всички баби помагат. Ти не искаш ли да си част от живота на внучето си?
Думите ѝ ме пронизват. Не искам да бъда егоистка. Но кога някой попита какво искам аз?
Седмици минават в същия ритъм. Една вечер получавам високо кръвно и припадам в банята. Съседката ме намира и вика бърза помощ. Цвети пристига в болницата разтреперана:
– Мамо! Защо не каза, че не се чувстваш добре?
– Опитах… – прошепвам едва доловимо.
След този случай тя започва да ми звъни по-често, но разговорите ни са все така едностранни:
– Мамо, ще можеш ли утре пак да вземеш Мария? Аз имам важна среща…
Една вечер седим на масата и аз избухвам:
– Цвети, чувствам се като прислужница в собствения си живот! Обичам ви, но имам нужда от време за себе си!
Тя ме гледа смаяно:
– Мамо… Аз не съм осъзнавала… Просто винаги си била до мен. Не знаех, че ти тежи.
– Не ми тежи любовта към вас. Тежи ми това, че никой не пита как съм аз.
Мълчание. В очите ѝ виждам вина и объркване.
На следващия ден тя сама взима Мария от градината. Вечерта ми носи цветя:
– Прости ми, мамо. Ще се опитам да не забравям, че и ти имаш нужди.
Седя сама в хола и усещам как една тежест се сваля от раменете ми. Но знам, че промяната няма да дойде лесно. В България всички очакват бабите да са винаги на разположение – безропотни, всеотдайни, невидими.
Понякога се питам: Кога ще дойде денят, в който бабите ще могат да кажат „не“ без вина? Кога ще започнем да ценим техния живот като нещо повече от удобство?