Когато баща ми дойде да живее при мен: История за граници, вина и стари рани

– Не искам да те чувам повече! – гласът на баща ми отекна в малкия хол, докато чашата с чай се разтресе в ръцете ми. Беше вторник вечер, а навън валеше пороен дъжд. В този момент осъзнах, че всичко, което си мислех, че ще бъде лесно, се превърна в кошмар.

Казвам се Елена. На 37 години съм, живея в София и работя като счетоводителка. Преди шест месеца баща ми – Иван, се разболя тежко. След инсулта му майка ми не можеше повече да се грижи за него в Пловдив, а сестра ми Мария живее в Германия. Всички погледи се обърнаха към мен – „Ти си най-близо, Ели, ти ще го вземеш.“

Първите дни бяха изпълнени с надежда. Купих ново легло за него, подредих стаята му с любимите му книги и снимки от младостта. Готвех му супи, сменях му превръзките, водех го на рехабилитация. Но още от първата седмица започнаха старите ни спорове – за политиката, за това как съм си подредила живота, за това че не съм омъжена и нямам деца.

– Ако беше имала семейство, нямаше да си сама сега – казваше той всяка сутрин, докато аз му приготвях закуска.

– Татко, моля те… – опитвах се да не избухна. – Не е време за това.

– Винаги има време! – отвръщаше той с онзи познат тон на разочарование.

Скоро започнах да усещам как стените на апартамента ми се стесняват. Вечерите ми вече не бяха мои – вместо да чета книга или да гледам филм с приятели, трябваше да сменям памперси и да слушам упреци. Съседите започнаха да ме гледат със съжаление – „Голяма дъщеря си, Елена!“, казваше баба Станка от третия етаж. А аз се чувствах все по-малка.

Една вечер сестра ми звънна по Viber.

– Как е татко? – попита тя с онзи виновен глас.

– Добре е… – излъгах. – Просто е трудно понякога.

– Знам, Ели… Ако можех да помогна…

– Можеш! – избухнах аз. – Можеш да дойдеш поне за седмица! Аз не съм медицинска сестра!

– Не мога сега… Работата… Децата…

Затворих телефона и се разплаках. За първи път от години се почувствах напълно сама. Баща ми ме повика от стаята си:

– Елена! Водата ми!

Избърсах сълзите си и отидох при него. Погледнах го – слаб, безпомощен, но очите му все още бяха строги.

– Защо плачеш? – попита той.

– Не плача… Просто съм уморена.

– Ти винаги си била слаба – каза той тихо.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Върнах се в кухнята и започнах да мия чиниите със свити юмруци. Спомних си как като дете винаги се опитвах да му угодя – носех шестици вкъщи, печелех олимпиади, но никога не беше достатъчно.

С времето напрежението между нас стана нетърпимо. Започнах да закъснявам за работа, шефът ми намекна, че ако продължавам така, ще трябва да търся друго място. Приятелите ми спряха да ме канят навън – „Ти все си заета с баща си“, казваха те.

Една сутрин баща ми падна в банята. Намерих го на пода, треперещ и уплашен.

– Защо не беше тук? – изкрещя той през сълзи.

– Татко, трябваше да отида до магазина! Не мога да бъда навсякъде!

– Ако майка ти беше тук…

Тогава не издържах:

– Ако майка беше тук, щеше ли да я обвиняваш така? Аз не съм ти длъжна! Правя всичко по силите си!

Той замълча. За първи път видях страх в очите му.

Вечерта седнах на леглото си и започнах да пиша имейл до социалните служби. Сълзите капеха по клавиатурата: „Моля ви, помогнете ми. Не мога повече.“

След седмица дойде социалната работничка Марияна. Разговаря с мен дълго, а после с баща ми. Предложиха му място в дом за възрастни хора в Банкя.

Когато му казах новината, той ме погледна така, сякаш съм го предала.

– Значи така… Ще ме изхвърлиш като куче?

– Татко… Не мога повече сама. Ще ти е по-добре там – ще има кой да се грижи за теб денонощно.

– Никога няма да ти простя това.

Денят, в който го заведох в дома, беше най-тежкият в живота ми. Докато излизах от сградата, чух как една жена шепне на друга:

– Днешните деца… Само гледат себе си.

Върнах се в празния апартамент и седнах на пода. Всичко беше тихо. За първи път от месеци можех да дишам свободно… но вместо облекчение усещах само вина и празнота.

Сега всички ме съдят – роднини, съседи, дори сестра ми от Германия. Но никой не знае какво беше между тези четири стени.

Понякога се питам: Кога грижата за другия преминава границата на саможертвата? И колко струва една дъщеря в очите на баща си?