Когато бившата ми свекърва застана на прага ми: Истината, която никога не изрекох

– Защо пак си тук? – гласът ми трепереше, докато гледах в очите жената, която години наред бе превръщала живота ми в ад. Стоеше на прага ми, с онзи същия поглед – студен, преценяващ, сякаш все още имаше право да ме съди.

Беше петък вечер, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Дъщеря ми, Мария, беше в стаята си и учеше за матурата. Не бях виждала Стефка – бившата ми свекърва – от развода с Петър преди три години. Не бях сигурна дали искам да я видя изобщо.

– Трябва да поговорим, – каза тя с онзи тон, който не търпи възражения. – Не за теб. За Мария.

Стиснах зъби. Винаги беше така – дори когато бяхме семейство, тя говореше за мен като за някаква временна прислуга. Никога не бях достатъчно добра за сина ѝ: не готвех като нея, не чистех като нея, не възпитавах детето „по български“. Спомням си първата ни Коледа заедно – как ме упрекна пред всички роднини, че съм сложила прекалено много червен пипер в сармите. Петър мълчеше. Винаги мълчеше.

Поканих я вътре, макар че всяка клетка в тялото ми крещеше да затворя вратата. Седна на ръба на дивана, сякаш се страхуваше да не се изцапа от моята бедност. Огледа апартамента с онзи поглед, който помнех добре – търсеше недостатъци.

– Мария трябва да се подготви за живота. Не може само да учи. Трябва да ѝ намериш работа през лятото. Аз мога да я взема при мен в магазина – каза тя.

– Мария има планове. Иска да кандидатства медицина. Лятото ще учи за изпитите, – отвърнах спокойно.

– Глупости! Момиче трябва да знае как се печелят пари! Ти я разглезваш! – повиши тон Стефка.

Почувствах как гневът ме залива. Спомних си всички онези вечери, когато се прибирах от работа и намирах Стефка вкъщи – подреждаше шкафовете ми, критикуваше как съм изгладила ризите на Петър, как съм сготвила мусаката. Веднъж дори каза на Мария: „Майка ти е добра жена, ама не е за нашето семейство.“

Петър никога не ме защити. Когато му казвах колко ме боли от думите ѝ, той само вдигаше рамене: „Такава си е майка ми.“

След развода Стефка спря да се обажда. Петър виждаше Мария рядко – новата му приятелка не обичала „семейни драми“. Аз останах сама с детето и с тишината на празните вечери. Научих се да не плача пред Мария. Научих се да бъда силна.

Сега Стефка беше тук и отново искаше да контролира живота ни.

– Мария е моя дъщеря. Аз ще реша кое е най-добро за нея, – казах твърдо.

– Ти винаги си мислела само за себе си! Затова Петър те напусна! – изсъска тя.

Този път не се разплаках. Само я погледнах право в очите.

– Петър ме напусна, защото никога не порасна. Защото винаги беше твоето момче, а не мой съпруг.

В този момент Мария излезе от стаята си. Видя ни и замръзна.

– Бабо? Какво правиш тук?

Стефка веднага смени тона:

– Дойдох да ти предложа работа в магазина през лятото! Ще ти плащам добре!

Мария погледна към мен, после към баба си.

– Благодаря ти, бабо, но имам други планове. Искам да уча цяло лято. Мама ме подкрепя.

Стефка се изправи рязко.

– Вие двете сте еднакви! Инати! Затова никой няма да ви уважава!

Трясна входната врата зад себе си. Дълго след това стояхме мълчаливо с Мария в хола.

– Мамо… добре ли си? – прошепна тя.

Прегърнах я силно.

– Вече съм добре, миличка. Вече знам коя съм и какво заслужавам.

Тази вечер не можах да заспя дълго. Въртях се в леглото и мислех за всички жени като мен – които са били мачкани от свекърви, от мъже без глас, от очакванията на обществото. Колко често мълчим? Колко често позволяваме на чужди думи да определят живота ни?

Може би е време да говорим открито за това. Може би е време да поискаме уважение и любов – първо от себе си, после от другите.

А вие? Колко често сте преглъщали болката си заради „семейния мир“? Не е ли време да кажем истината?