Когато ценностите се сблъскват: Изповедта на една българска баба

– Не, Мария, не може да се яде сладолед преди вечеря! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но вече не издържах. Внукът ми Виктор се спря насред хола, с лъжица в ръка и петно шоколад на бузата. Снахата ми, Елица, само се усмихна и махна с ръка: – Мамо, нека си хапне. Дете е, ще изгори калориите на двора.

Стиснах устни. От години мечтаех да бъда онази баба, която всички обичат – с топли питки, приказки край огъня и мъдри съвети. Но сега се чувствах като натрапник в собствения си дом. Седях на дивана, а около мен цареше хаос: играчки по пода, разлято мляко на масата, Виктор и малката Лили тичаха и крещяха. Дъщеря ми Мария се беше омъжила за Иван – добър човек, но прекалено мек към децата. А Елица… тя беше като ураган – модерна майка с модерни разбирания.

– Мамо, не се тревожи толкова – прошепна ми Мария веднъж, когато останахме сами. – Времената са други. Децата трябва да се чувстват свободни.

Свободни? А къде останаха границите? Къде е уважението към възрастните? Когато бях малка, майка ми не позволяваше да се говори на висок тон вкъщи. Вечерята беше свещена – всички на масата, никой не става преди да приключим. А сега? Внуците ми ядат с телефон в ръка, скачат по дивана и отговарят дръзко.

Една вечер не издържах. Седяхме на масата, а Виктор отказа да яде супата. – Не обичам това! – извика и бутна чинията. Елица само го погали по главата: – Добре, ще ти направя макарони.

– Не може така! – избухнах аз. – На нашата маса се яде това, което има! Не може децата да командват!

Настъпи тишина. Иван ме изгледа уморено, Мария сведе очи. Елица стана рязко: – Мамо, това е моето дете! Аз решавам как ще го възпитавам!

Сърцето ми се сви. Излязох на балкона и заплаках. Не заради супата, а защото усещах как семейството ми се изплъзва между пръстите ми. Внуците ми растяха без корени, без традиции. А аз… аз бях просто старата баба, която мърмори.

Опитах се да говоря с Иван. – Сине, помниш ли как те учех да поздравяваш съседите? Как ти четях приказки за Хитър Петър? Не мислиш ли, че децата имат нужда от малко повече ред?

Той въздъхна: – Мамо, знам че ти е трудно. Но Елица е майката. Аз не искам скандали вкъщи.

Останах сама със спомените си. Понякога си мислех дали аз не съм прекалено строга, дали не съм остаряла за този нов свят. Но после виждах как Лили хвърля играчките си по пода и никой не ѝ казва нищо… И пак ме заболяваше.

Веднъж реших да направя питка за всички – както едно време. Виктор дойде в кухнята и попита: – Бабо, защо месиш с ръце? Мама купува хляб от магазина.

– Защото така го правеше моята майка – отвърнах тихо. – И защото в питката има любов.

Той ме погледна странно и избяга при таблета си.

Снахата ми все по-често ме гледаше с досада. Чувах я как говори по телефона: – Не знам какво да правя с нея… Все се меси…

Една сутрин чух Виктор да казва на сестра си: – Бабо е досадна! Само забранява!

Сърцето ми се пръсна на хиляди парчета. Това ли беше моята съдба? Да стана чужда в собствения си дом?

Реших да поговоря с Елица. Седнахме на кафе, а ръцете ми трепереха.

– Елице… Знам, че времената са други. Но аз искам само най-доброто за децата ви. Не мога да гледам как растат без уважение и ред…

Тя ме погледна студено: – Вашето време мина, мамо. Сега е наш редът.

Отидох си в стаята и плаках дълго. Спомних си думите на майка ми: „Семейството е като питка – ако не го месиш с любов и търпение, ще се разпадне.“

Днес седя сама в кухнята. Внуците ми са навън с приятели, Елица работи от вкъщи и почти не говорим. Иван ме избягва – не иска скандали.

Понякога си мисля: дали аз съм виновната? Дали прекалено държа на старите ценности? Или просто светът се е променил толкова много, че няма място за хора като мен?

Но после чувам как Лили крещи на майка си „Не ме интересува!“, а Виктор хвърля телефона си по пода… И пак ме боли.

Може ли едно семейство да оцелее без уважение? Има ли връщане назад или всичко ще се разпадне завинаги?

Кажете ми вие: къде е границата между любовта към децата и нуждата от ред? Има ли надежда за нашето семейство?