Когато дъщеря ми ме помоли да гледам внука си: Семейни тайни, които разбиха сърцето ми

– Мамо, трябва да те помоля за нещо… – Гласът на дъщеря ми Лилия трепереше по телефона. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях сложила чайника на котлона. – Моля те, можеш ли да гледаш Сашко за няколко дни? Трябва да постъпя в болница.

Сърцето ми се сви. Лилия никога не иска помощ, винаги се справя сама, дори когато не трябва. – Какво се е случило? – попитах веднага, но тя само прошепна: – Ще ти обясня после. Моля те, мамо.

След час вече бях пред входа ѝ в Люлин. Сашко ме посрещна с разрошена коса и огромни кафяви очи. – Бабо! – извика и се хвърли в прегръдките ми. Лилия беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Не каза нищо повече, само ме прегърна силно и излезе с една малка чанта.

Останахме сами. Опитах се да внеса уют – направих палачинки, разказвах приказки, но Сашко беше необичайно мълчалив. Вечерта, докато го завивах, прошепна: – Бабо, мама пак ли ще плаче тази нощ?

Спрях рязко. – Защо мислиш така, Сашко?
– Всяка вечер я чувам. Понякога говори по телефона и казва, че не може повече… Че татко не я разбира.

Сърцето ми се разтуптя. Знаех, че отношенията между Лилия и мъжа ѝ – Ивайло – не са идеални, но никога не съм си позволявала да питам директно. Винаги съм вярвала, че децата трябва сами да си решават проблемите.

На следващата сутрин Ивайло се появи за пет минути. Не ме погледна в очите.
– Благодаря ти, че си тук – каза сухо. – Имам работа.
– Как е Лилия? – попитах.
– Ще се оправи – отвърна и излезе.

Дните минаваха бавно. Забелязах странни неща – Сашко се стряскаше от всеки по-рязък звук, не искаше да играе с другите деца на площадката. Веднъж го чух да казва на плюшеното си мече: „Не плачи, мамо ще се върне.“

Една вечер намерих в чекмеджето на Лилия тетрадка. Не исках да ровя, но нещо ме подтикна. На първата страница пишеше: „Не знам колко още ще издържа. Понякога си мисля, че ако изчезна, ще им е по-лесно…“

Сълзите ми потекоха сами. Прелистих още няколко страници – описания на скандали, обиди, самота. Лилия беше сама в брака си, а аз… аз бях твърде далеч, за да го видя.

На третия ден Лилия ми се обади от болницата. Гласът ѝ беше слаб:
– Мамо… Не знам какво да правя повече. Ивайло не ме слуша, всеки ден е по-зле. Понякога си мисля… дали не сгреших с всичко.
– Не си сама, Лили – казах през сълзи. – Аз съм тук.

След като затворих телефона, седнах до прозореца и гледах как дъждът блъска по стъклото. Спомних си как като малка Лилия идваше при мен след всяка кавга с баща ѝ и ме питаше: „Мамо, защо хората се карат?“ А аз винаги ѝ казвах: „Понякога любовта боли.“

Сега виждах колко е вярно това.

На четвъртия ден Ивайло се прибра по-рано от работа. Беше нервен, хвърли якето си на дивана и започна да рови из кухнята.
– Къде са ми ключовете? – изсъска към мен.
– Не знам, Ивайло. Как е Лилия?
– Все същото. Всеки има проблеми! Аз работя по цял ден, а тя само мрънка!

Погледнах го право в очите:
– Тя има нужда от теб. И Сашко също.

Той млъкна за миг, после излезе с трясък.

Сашко дойде при мен със свито личице:
– Бабо, ще останеш ли още малко?
– Ще остана толкова, колкото трябва – прошепнах и го прегърнах силно.

Вечерта седнах на масата с тетрадката на Лилия пред себе си. Започнах да пиша писмо до нея:
„Скъпа моя Лили,
Не знам дали ще намериш сили да прочетеш това веднага. Но искам да знаеш – не си сама. Може би съм сгрешила като майка, че не съм питала повече, че не съм настоявала да говорим за болката ти. Но сега съм тук и ще бъда до теб.“

На петия ден Лилия се прибра от болницата – бледа и уморена, но с лека усмивка на устните. Прегърнах я силно.
– Мамо… Благодаря ти.
– Аз трябва да ти благодаря – казах тихо.

Вечерта седяхме трите поколения на масата – аз, Лилия и Сашко. За първи път от години говорихме открито за всичко – за страховете ни, за болката ни, за надеждата.

Сега често се питам: Дали някога наистина познаваме хората до себе си? Или всички носим тайни белези под кожата си? Какво бихте направили вие на мое място?