Когато дъщеря ми ме помоли да се нанеса: Истината, която изплува между стените на техния дом

– Мамо, моля те, остани още малко. – Гласът на Мария трепереше, докато държеше в ръце чашата с чай. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката в Люлин. Внукът ми, малкият Петър, спеше в съседната стая, а аз усещах как напрежението между стените на този апартамент ме задушава.

Когато Мария ми се обади преди седмица, гласът ѝ звучеше уморено, но решително. „Мамо, можеш ли да дойдеш за няколко дни? Имам изпити, а Петър е болен. Не мога да се справя сама.“ Не се поколебах – събрах багажа си и тръгнах от Плевен към София. Всички около мен повтаряха: „Стига си тичала при децата! Те са вече големи!“, но аз не можех да откажа на Мария. Тя винаги беше по-чувствителна, по-уязвима от брат си.

Още щом прекрачих прага на апартамента, усетих нещо странно. Мъжът ѝ, Георги, не ме поздрави – само кимна и изчезна в спалнята. Мария изглеждаше пребледняла и с тъмни кръгове под очите. „Всичко е наред“, каза тя, но ръцете ѝ трепереха, докато ми наливаше кафе.

Първата вечер чух как Георги повишава глас. „Докога ще я държиш тук? Не сме хотел!“, изръмжа той. Мария само наведе глава и прошепна: „Тя ми помага.“

На следващия ден забелязах синина по ръката ѝ. „Удари ли се?“, попитах я тихо. Тя се усмихна изкуствено: „Петър ме дръпна силно.“ Но знаех, че не е вярно. Познавам дъщеря си – знам кога лъже.

Седмицата минаваше бавно. Всяка вечер Георги се прибираше намръщен, хвърляше чантата си и започваше да рови из хладилника. Ако не намираше любимата си салата или ракия, започваше да мърмори. Една вечер го чух да казва: „Само харчиш парите ми за глупости! Защо майка ти още е тук?“

Мария стоеше като сянка – готвеше, чистеше, грижеше се за Петър и учеше нощем. Веднъж я намерих да плаче в банята. Прегърнах я и тя прошепна: „Не знам какво да правя, мамо. Страх ме е.“

В този момент разбрах – не съм тук само заради изпитите и болното дете. Тя ме беше извикала като последна надежда.

На третия ден Георги се прибра пиян. Вдигна скандал заради разхвърляните играчки на Петър. Крещеше толкова силно, че съседите почукаха по тръбите. Опитах се да го успокоя: „Георги, детето е малко…“ Той ме изгледа с омраза: „Не се меси! Това е моят дом!“

Тогава Мария застана между нас: „Мамо, иди при Петър.“ Влязох в детската стая и затворих вратата зад себе си, но чувах всяка дума – обиди, заплахи, плач.

На сутринта Мария беше с подути очи. „Трябва да си тръгнеш“, каза тя тихо. „Той не те иска тук.“

„А ти какво искаш?“, попитах я.

Тя замълча дълго. После прошепна: „Искам да избягам… но не мога.“

В този момент разбрах колко е безсилна. Колко много жени като нея живеят в страх зад затворени врати.

Реших да остана още ден-два, въпреки напрежението. Готвех любимите ѝ ястия – мусака, баница с праз – опитвах се да върна поне малко топлина в този студен дом.

Една вечер седнахме на балкона с чаша чай. Мария гледаше към светлините на града.

– Мамо… ако си тръгнеш… ще ми обещаеш ли, че ще идваш пак?
– Ще идвам винаги, когато имаш нужда от мен – казах и я прегърнах.
– А ако някой ден… реша да си тръгна оттук?
– Ще бъда до теб. Каквото и да стане.

Тази нощ Георги пак се прибра късно и пиян. Събуди Петър с виковете си. Не издържах – излязох от стаята и му казах: „Стига! Детето спи!“ Той ме блъсна леко към стената и изсъска: „Махай се оттук!“

На следващата сутрин събрах багажа си. Прегърнах Мария и Петър силно.

– Мамо… страх ме е – прошепна тя.
– Не си сама – казах ѝ твърдо. – Обади ми се веднага, ако имаш нужда.

Влакът към Плевен беше празен. Гледах през прозореца и сълзите ми капеха по якето. Мислех си за всички майки като мен – които искат да помогнат на децата си, но не знаят как.

Сега всяка вечер чакам телефона да звънне. Питам се: Дали направих достатъчно? Дали имах право да се намесвам? Или трябваше да остана още?

Кажете ми – къде свършва помощта и започва намесата? Какво бихте направили на мое място?