Когато дъщерята на мъжа ми разруши дома ни

– Пак ли Яна ще спи тук тази вечер? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато Петър затваряше входната врата след себе си. В ръцете си държеше раницата на дъщеря си, а тя вече тичаше към стаята за гости, сякаш домът ни беше нейният.

Петър въздъхна тежко. – Моля те, Мария, не започвай пак. Тя е дете. Има нужда от нас.

„Нас?“ – ехото на тази дума ме удари като шамар. Откакто се преместих при Петър преди година, животът ми се превърна в безкрайна въртележка от компромиси. Обичах го, но не бях готова за тази постоянна битка за пространство и внимание. Яна беше на десет – умна, своенравна и ужасно ревнива към времето, което прекарвахме с баща ѝ.

Преди да се запозная с Петър, имах свой малък апартамент в Лозенец, където всичко беше подредено по мой вкус. Сега всеки ъгъл на новия ни дом напомняше за присъствието на Яна – играчки в хола, дрехи по столовете, рисунки по стените. Дори котката ми вече се криеше под леглото, когато чуеше гласа ѝ.

Петър работеше като инженер и често закъсняваше. Аз бях учителка по литература и носех работа у дома. Вечерите ни бяха единственото време заедно, но когато Яна беше тук, всичко се променяше. Тя настояваше да гледаме анимации, да играем настолни игри или просто да седим тримата на дивана – а аз се чувствах като натрапник в собствения си дом.

– Може ли поне да ми кажеш предварително? – прошепнах аз, опитвайки се да не избухна.

– Майка ѝ пак е на смяна в болницата. Какво да направя? Не мога да я оставя сама.

Знаех, че е прав. Но не можех да спра да се питам: а кой мисли за мен? За нас?

Вечерята премина в мълчание. Яна разказваше за училище, а Петър я слушаше с усмивка. Аз бутах картофите по чинията си и се чудех дали някога ще бъда част от това семейство или винаги ще остана външна.

След като сложих Яна да спи, Петър дойде при мен в кухнята.

– Знам, че ти е трудно – каза тихо. – Но тя е дете. Не мога да избера между вас.

– Не искам да избираш – отвърнах аз с пресипнал глас. – Просто… имам нужда от малко спокойствие. От време само за нас двамата.

Той ме прегърна, но усещах как между нас стои невидима стена.

С времето напрежението растеше. Яна започна да идва все по-често – понякога без предупреждение. Един петък вечерта я заварих в хола с приятелка от блока, разхвърляли лакове за нокти по масата. Когато им направих забележка, Яна избухна:

– Ти не си ми майка! Не можеш да ми казваш какво да правя!

Петър чу скандала и ме погледна разочаровано.

– Можеше да бъдеш по-мека с нея…

Тогава не издържах:

– А кой ще бъде мек с мен? Кога ще имам право на мнение в собствения си дом?

Сълзите ми потекоха сами. Петър замълча и излезе от стаята.

В следващите дни почти не си говорехме. Чувствах се виновна – знаех, че Яна е дете и има нужда от баща си. Но аз също имах нужда от любов и уважение. Започнах да се съмнявам дали мястото ми е тук.

Една вечер майката на Яна дойде да я вземе. Останахме сами с Петър. Той седеше мълчаливо на дивана, а аз стоях до прозореца.

– Мислиш ли, че някога ще бъдем истинско семейство? – попитах тихо.

Той не отговори веднага. После прошепна:

– Не знам… Но знам, че не искам да те загубя.

В този момент разбрах колко трудно е да обичаш някого с минало – с дете, с бивша съпруга, със стари рани. Но още по-трудно е да намериш място за себе си в този нов свят.

Оттогава се опитвам да говоря повече с Яна – понякога успяваме да намерим общ език, друг път пак се караме. С Петър ходим на разходки само двамата или гледаме филми късно вечер, когато тя спи. Не е лесно. Понякога се чувствам самотна дори когато сме тримата заедно.

Но все още вярвам, че любовта може да победи страха и ревността. Че някой ден ще се събудя и ще почувствам този дом като свой.

Кажете ми честно: има ли място за втора майка в едно българско семейство? Или винаги ще бъда просто гостенка в живота на хората, които обичам?