Когато децата забравят майка си: Историята на една българска пенсионирана учителка

– Мамо, не мога да ти помогна сега. Имам свои деца, свои проблеми! – думите на дъщеря ми Елица още кънтят в ушите ми, докато стоя на опашката пред супермаркета в Люлин и броя стотинките си за хляб и кисело мляко. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще се срамувам да погледна касиерката в очите, защото не знам дали ще ми стигнат парите.

Казвам се Мария Георгиева. На 68 години съм и цял живот бях учителка по литература в едно софийско училище. Със съпруга ми Иван израснахме от нищото – той беше електротехник, аз – учителка. Живеехме скромно, но винаги намирахме начин да дадем най-доброто на двете ни дъщери – Елица и Ралица. Помня как вечерите ни бяха изпълнени със смях, как Иван разказваше истории от детството си в Плевен, а аз четях приказки на момичетата. Вярвах, че ако им дам любов и подкрепа, те ще бъдат до мен винаги.

Но животът не е приказка. Когато Иван почина от инфаркт преди шест години, светът ми се срина. Погребението беше тихо, а след него домът ни опустя. Елица вече беше омъжена за Петър – амбициозен млад мъж с частен бизнес. Ралица работеше като медицинска сестра в Германия и рядко се прибираше. В началото идваха често, носеха храна, питаха ме как съм. После посещенията станаха все по-редки.

Пенсията ми е 540 лева. След като платя сметките за ток, вода и парното през зимата, остават ми едва 120 лева за храна и лекарства. Понякога се чудя кое да избера – да си купя нови очила или да си платя лекарствата за кръвното. Веднъж се обадих на Елица:

– Мамо, не мога да ти помогна сега. Петър има проблеми с бизнеса, а децата трябва да ходят на уроци по английски.

– Разбирам, Ели… Просто ми трябваха 50 лева за лекарствата…

– Ще видя какво мога да направя, но не обещавам.

Така и не се обади повече. Ралица пък все обещаваше да изпрати пари от Германия, но все нещо излизаше – „Мамо, тук животът е скъп, наемът е висок…“ Останах сама в панелката ни в Люлин. Съседите ми са или по-стари от мен, или вече ги няма. Понякога седя на балкона и гледам как децата играят долу – спомням си моите момичета, когато бяха малки.

Един ден реших да продам златния си пръстен – подарък от Иван за 25-годишнината ни. Сълзи напълниха очите ми, докато го държах в ръка пред заложната къща на булевард „Царица Йоанна“. „Това е последното нещо, което ми остана от него“, мислех си. Но гладът е по-силен от сантиментите.

Срам ме е да призная, но няколко пъти рових в кофата пред блока за празни бутилки – поне да ги предам за стотинки. Веднъж ме видя съседката баба Пенка:

– Марийке, какво правиш там бе, момиче?

– Търся бутилки… за внучетата събирам – излъгах.

Тя само кимна тъжно – знаеше истината.

Преди няколко месеца получих писмо от Ралица. „Мамо, ще се прибера за Великден!“ Сърцето ми подскочи от радост – започнах да чистя апартамента, да пера завесите, да мисля какво ще сготвя. Но денят дойде и отмина – никой не дойде. Обадих й се:

– Мамо, извинявай! Изникна спешно дежурство в болницата…

– Разбирам, Рали… Само се пази.

Затворих телефона и заплаках като дете.

Понякога си мисля дали не сгреших някъде като майка. Дали не ги разглезих прекалено? Дали не трябваше да мисля повече за себе си? Но как можеш да мислиш за себе си, когато имаш деца?

Скоро разбрах, че Елица е купила нов апартамент в квартал „Манастирски ливади“. Поканиха ме само веднъж – на освещаването. Стоях в ъгъла и гледах как всички се смеят и говорят за новите мебели и скъпите коли. Никой не попита как съм.

Вечер лежа сама в леглото и слушам как радиаторът пука в тъмното. Понякога си представям как Иван сяда до мен и ме прегръща:

– Миме, всичко ще се оправи… – шепне той.

Но знам, че няма кой да ме чуе.

Единствената ми радост са спомените – снимките от морето в Созопол през 1987-ма; първият учебен ден на Елица; как Ралица рецитираше „Аз съм българче“ пред целия клас.

Сега живея ден за ден. Понякога минавам покрай училището и слушам детските гласове през оградата. Мечтая някой да ме познае и да ме поздрави: „Здравейте, госпожо Георгиева!“ Но повечето вече са забравили.

Питам се: Защо така става? Защо децата забравят родителите си? Дали някой друг се чувства толкова самотен? Кажете ми – заслужава ли си всичко това?