Когато детето ти избере другия родител: Изповедта на една майка

„Не те обичам вече, мамо! Искам да живея при тати!“

Думите на Борко отекнаха в главата ми като гръм. Стоях в средата на хола, с чаша чай в ръка, а той – с раничката си на гърба, готов да тръгне. Беше вторник вечер, навън валеше ситен дъжд, а аз се чувствах така, сякаш някой излива кофа ледена вода върху мен.

– Защо, Борко? – прошепнах едва чуто, опитвайки се да не се разплача пред него.

– Защото при тати е по-забавно! Той ми купува играчки и ми дава да играя на компютъра! – отвърна той с детска категоричност, която ме прониза до костите.

В този момент осъзнах колко малко разбирам собствения си син. След развода с Петър всичко се промени. Животът ни стана на две – една седмица при мен, една при него. Опитвах се да бъда добра майка: готвех любимите му кюфтета, четяхме приказки вечер, учех го да пише буквите. Но явно това не беше достатъчно.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. В главата ми се въртяха въпроси: Къде сбърках? Защо детето ми избира баща си? Дали съм твърде строга? Или просто не съм достатъчно забавна?

Телефонът иззвъня. Петър.

– Здравей, Мариела. Борко ми каза, че иска да дойде при мен тази седмица. Какво става? – гласът му беше спокоен, почти безразличен.

– Не знам… Просто… каза ми, че не ме обича вече – гласът ми трепереше.

– Мариела, той е дете. Не го взимай толкова навътре. Може би просто му е скучно при теб – каза той и млъкна.

Стиснах зъби. Скучно? Аз ли съм скучна? Аз ли съм лошата?

Вечерта Борко заспа бързо. Гледах го как диша спокойно, с ръчички около плюшеното мече. Сълзите ми капеха по възглавницата му. Спомних си първия му плач в родилното, първите стъпки, първата дума – „мама“. А сега това „не те обичам“.

На следващия ден го заведох на детска градина. Вратата се затвори зад гърба му, а аз останах сама с мислите си. Реших да говоря с психолога на градината – госпожа Димова.

– Мариела, децата често казват такива неща, когато са объркани или искат внимание – обясни тя. – Разводът е тежък за тях. Може би Борко усеща напрежението между вас с Петър и търси начин да контролира ситуацията.

– Но аз го обичам! Давам всичко за него! – избухнах аз.

– Понякога любовта не е достатъчна. Трябва търпение и разбиране. Не го наказвай за думите му. Покажи му, че си до него, независимо какво казва или иска.

Вечерта опитах да поговоря с Борко.

– Борко, защо искаш да живееш при тати?

Той ме погледна сериозно:

– Защото там няма правила. Мога да ям шоколад когато искам и да не си лягам рано.

– А при мен?

– Ти все ми казваш „не“!

Замълчах. Да, казвах „не“ – на шоколада преди вечеря, на игрите до късно, на телевизора сутрин. Но го правех за негово добро. Дали това беше грешка?

В следващите дни се опитах да бъда по-открита с него. Вместо да забранявам всичко, започнах да обяснявам защо има правила. Започнахме да готвим заедно, да рисуваме, да играем настолни игри. Опитвах се да бъда не само майка, но и приятел.

Но вътрешно болката не минаваше. Всяка вечер се питах: „Ами ако наистина избере Петър? Ако съдът реши той да живее при него?“

Една събота Петър дойде да вземе Борко за уикенда. Видях ги как се смеят на входа – баща и син, толкова близки. Усетих ревност и вина едновременно.

– Мариела, трябва да поговорим – каза Петър тихо.

Отидохме в кухнята.

– Знам, че ти е трудно – започна той. – Но не можем да дърпаме Борко като въже между нас. Той страда най-много от нашите спорове.

– Ами ако избере теб? – прошепнах аз.

– Тогава ще трябва да приемем решението му. Но вярвам, че той има нужда и от двама ни.

След този разговор започнахме да говорим повече – за Борко, за неговите нужди, за нашите грешки като родители. Решихме да не го караме да избира страна, а да му покажем, че любовта ни към него е безусловна.

Минаха месеци. Борко вече не казваше „не те обичам“. Понякога все още искаше повече време с баща си, понякога с мен. Но вече знаех: любовта не е състезание.

Сега вечер го прегръщам по-силно и му казвам: „Обичам те такъв, какъвто си.“ А той ме гледа с големите си кафяви очи и прошепва: „И аз те обичам, мамо.“

Понякога се питам: Колко от нас са чували подобни думи от децата си? Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли една майка някога да спре да се страхува от това „не те обичам“?