Когато детето ти каже, че не те обича: Историята на една българска майка

„Не искам повече да живея с теб! Искам при тате!“ — думите на Виктор, моят осемгодишен син, се забиха в мен като нож. Стоях в средата на хола, с чаша чай, която трепереше в ръцете ми, и се опитвах да разбера дали наистина чух това, което изрече. Сълзите му се стичаха по бузите, а очите му бяха пълни с гняв и болка.

— Викторе, какво говориш, мамо? — прошепнах, но той вече беше избягал в стаята си, трясвайки вратата след себе си.

Това беше кулминацията на месеци напрежение. След развода с Петър, бащата на Виктор, животът ни се превърна в постоянна битка за нормалност. Петър си намери нова приятелка — Мария, млада, усмихната жена, която сякаш нямаше нищо против да стане мащеха. Виктор прекарваше уикендите при тях, връщаше се с нови играчки и разкази за забавления, които аз не можех да си позволя. Работех на две места, за да покрия наема и сметките, а вечерите ни минаваха в домашни и бързи вечери от супа и макарони.

— Мамо, защо не можем и ние да отидем на кино като с тате и Мария? — питаше ме Виктор една вечер, а аз се опитвах да скрия умората си.

— Ще отидем, мамо, обещавам ти. Само да взема аванса този месец…

Но авансът отдавна беше изхарчен за обувки и учебници. Всяка вечер, когато го слагах да спи, се чудех дали правя достатъчно. Дали съм добра майка. Дали не го губя малко по малко.

Петър настояваше за повече време с Виктор. „Детето има нужда и от двамата родители“, казваше той по телефона, но аз усещах как между редовете се крие обвинение: че не се справям, че не давам достатъчно.

Една вечер, докато миех чиниите, чух Виктор да говори с Петър по телефона:

— Тате, Мария ми каза, че ако искам, мога да живея при вас. Ще имам собствена стая и куче…

Сърцето ми се сви. Не можех да му предложа нито собствена стая, нито куче. Нашият двустаен апартамент беше тесен, а аз едва успявах да го поддържам чист и подреден.

— Викторе, мамо, хайде да гледаме филм заедно! — опитах се да го привлека, но той само поклати глава.

— Не ми се гледа. Искам при тате.

В следващите дни Виктор стана затворен. Не искаше да говори с мен, ядеше малко, а вечер заспиваше с гръб към мен. Опитвах се да го прегърна, но той се отдръпваше.

— Мамо, защо се разделихте с тате? — попита ме една вечер, когато мислех, че вече спи.

— Защото понякога възрастните не могат да бъдат щастливи заедно, мамо. Но и двамата те обичаме много.

— А защо тогава сега всичко е толкова гадно? — прошепна той.

Не знаех какво да отговоря. Чувствах се безсилна. Всяка вечер плачех, когато той заспеше. Обвинявах себе си, че не съм успяла да запазя семейството ни цяло. Че не мога да му дам това, което иска.

Една сутрин Виктор ми каза:

— Мамо, реших. Искам да живея при тате. Там е по-весело. Ти все си тъжна и уморена.

Тогава светът ми се срина. Не можех да дишам. Седнах на леглото му и го прегърнах, но той се измъкна.

— Не ме разбираш! — извика той. — Искам да си тръгна!

Обадих се на Петър. Гласът ми трепереше:

— Виктор иска да живее при теб. Не знам какво да правя…

Петър дойде същата вечер. Виктор веднага се хвърли в прегръдките му. Гледах ги и усещах как нещо умира в мен. Петър ме погледна с онзи съжалителен поглед, който винаги ме е вбесявал.

— Ще го взема за известно време. Може би така ще му е по-добре — каза тихо.

Останах сама в празния апартамент. Дните се влачеха. Работех, прибирах се, готвех за двама, но ядях сама. Всяка вечер гледах снимките на Виктор и се чудех дали някога ще ми прости. Дали някога ще поиска да се върне.

Петър ми звънеше понякога:

— Виктор е добре. Но често пита за теб.

— А казва ли… казва ли, че ме обича? — питах аз, с надежда, която ме убиваше.

— Мисля, че му липсваш. Но е объркан.

Минаха седмици. Един ден получих съобщение от Виктор: „Мамо, може ли да дойда уикенда при теб? Искам да ми направиш палачинки.“

Сълзите ми потекоха. Приготвих всичко, както преди — любимата му чаша, играчките, дори старата му пижама. Когато дойде, ме прегърна, макар и плахо.

— Мамо, съжаляваш ли, че се разделихте с тате? — попита ме на закуска.

— Понякога, да. Но никога не съжалявам, че те имам теб.

Той се усмихна за първи път от месеци.

Сега живеем между два дома. Не е лесно. Все още ме боли, когато си тръгва, но знам, че любовта ми към него няма граници. Понякога се питам: Кога едно дете прощава на родителя си? И дали някога ще спра да се обвинявам?

А вие, простихте ли на своите родители? Или още носите болката от техните решения?