Когато детето ти те забрави: Историята на една българска майка

– Георги, кога ще се обадиш пак? – гласът ми трепери, докато гледам екрана на телефона. Вече трети ден не ми е писал. В Германия сигурно е зает, казвам си, но не мога да спра да се тревожа. Сякаш с всяка изминала седмица той става все по-далечен, а аз – все по-невидима в живота му.

Преди години, когато Георги беше още ученик в Пловдив, всяка вечер сядахме двамата на масата в кухнята. Аз му разказвах за работата си в шивашкия цех, а той ми споделяше за училище, за приятелите си, за мечтите си. Бях сама майка – баща му ни напусна, когато Георги беше на пет. Всичко правех за него. Работех до късно, отказвах си нови дрехи, само и само да има той всичко. Помня как веднъж го намерих да плаче, защото някой в училище му се подиграл, че няма маркови маратонки. На следващия месец взех заем и му купих най-хубавите.

– Мамо, ти си най-добрата! – каза тогава и ме прегърна силно.

Сега тези думи звучат като ехо от друг живот.

Когато Георги завърши университета, настоявах да остане тук. Но той мечтаеше за повече – за по-добър живот, за възможности. Кандидатства за работа в Германия и го приеха. Помогнах му да си стегне багажа, скрих сълзите си и го изпратих на автогарата. Помня как ръцете ми трепереха, докато го прегръщах за сбогом.

– Ще ти звъня всеки ден! – обеща той.

Първите месеци наистина се чувахме често. Разказваше ми за работата във фабриката, за новите си приятели, за трудностите с езика. После ми каза, че е срещнал момиче – Елица, българка като него. Радвах се за него, макар че в гласа му усещах нещо ново – някаква дистанция.

След година се ожениха. Поканиха ме на сватбата в Германия. Събрах пари от пенсията и отидох. Беше хубаво тържество – много българи, музика, смях. Но аз се чувствах чужда сред всички тези хора. Елица беше мила, но студена. Когато се върнах в Пловдив, домът ми изглеждаше още по-празен.

С времето разговорите с Георги станаха по-кратки. Понякога не ми вдигаше с дни. Когато най-накрая се чувахме, винаги бързаше:

– Мамо, трябва да тръгвам! Елица ме чака…

– А кога ще дойдете в България? – питах аз с надежда.

– Не знам… Може догодина…

Понякога си мисля дали не съм го задушавала с любовта си. Дали не съм го направила твърде зависим от мен и сега той бяга от това? Или пък съм била твърде строга? Спомням си как веднъж му забраних да излиза с приятели, защото имаше двойка по математика. Тогава ми каза:

– Ти никога не ме разбираш!

Тези думи ме боляха тогава и ме болят и сега.

В квартала всички ме познават като „майката на Георги“. Съседката Иванка често ме пита:

– Как е синът ти? Още ли е в Германия?

– Добре е… – отговарям и се усмихвам фалшиво.

Но истината е, че не знам как е. Не знам дали е щастлив, дали има проблеми. Не знам дали мисли за мен изобщо.

Преди месец му писах дълго съобщение:

„Георги, липсваш ми много. Моля те, обади ми се.“

Той отговори кратко:

„Мамо, много работа имам. Ще ти звънна скоро.“

Още чакам този разговор.

Понякога сядам вечер на балкона и гледам към светлините на града. Чувствам се като призрак в собствения си дом. Спомням си как Георги тичаше по коридора с раницата на гърба и ми махаше весело:

– Мамо, ще закъснея за училище!

Сега коридорът е тих. Само часовникът тиктака безмилостно.

Веднъж опитах да говоря с Елица по телефона:

– Здравей, Елице! Как сте?

– Добре сме… Георги е на работа…

– Ако имате нужда от нещо…

– Благодаря ви… Ще се оправим.

Гласът ѝ беше хладен като зимен вятър.

Скоро разбрах от общ приятел във Facebook, че са имали годишнина от сватбата. Не ме поканиха. Не получих дори снимка.

Понякога се ядосвам на себе си – защо не мога да приема новия живот на сина си? Защо не мога да бъда щастлива за него? Но после самотата ме прегръща и всичко изглежда безсмислено.

Веднъж Георги ми каза:

– Мамо, ти трябва да живееш за себе си! Намери си хоби, излизай с приятелки…

Но как да живея за себе си, когато цял живот съм живяла за него?

Сега стоя пред прозореца и гледам към улицата. Децата играят долу, майките им ги викат за вечеря. Аз чакам телефонът да звънне.

Може би някой ден ще разбере колко много значи една майка в живота на детето си… Или може би аз трябва да се науча да го пусна?

Кажете ми – къде сбърках? Има ли други майки като мен? Как се справяте със самотата?